Един ден Петър и Йоан тръгнаха към храма за молитва. Евреите извършваха три молитви дневно. Сутрин, след обяд и вечер. Заедно с много евреи и езичници Петър и Йоан отиваха в три часа след обяд, в храма да се молят. Точно пред храмовата врата, наречена Красна, един от любимите входове, донесаха един човек, който беше куц по рождение. Човекът просеше там, където минаваха най-много хора. По начина, по който всеки ден подаваше ръка към много други и този път поглеждайки към Петър и Йоан протегна с надежда своята ръка. Апостолите се спряха и казаха на сакатия човек: Погледни ни! Какво ли видя в този момент бедния човек? Двама красиво облечени мъже от известен род? Или двама мъже сливащи се с тълпата? Каквото и да е видял в тяхната външност, едва ли му е проговорило, че не просто нуждата от малко пари ще бъде снабдена, но ще му бъде отговорено на по-големия проблем, който имаше. Нуждата от изцерение. Щеше да има възможност да използва краката си за първи път в живота си. Толкова често се фокусираме върху малките и маловажни неща в живота ни, а пренебрегваме основния проблем, за който дори вяра нямаме, че може да бъде разрешен. Фокусираме се върху трохите и копнеем за тях, като че живота ни зависи от това. На заден план оставаме истински важните и необходми неща, които Бог може да разреши също толкова лесно колкото и маловажните.
Към кои хора причислявам себе си? Към тези, които винаги имат нужди и винаги просят? Или към тези, които имат „нещо” в себе си и искат да дават? Йоан и Петър бяха хора пълни със Святи Дух и със сила. Те отиваха в храма не просто за да се покажат пред обществеността, или да погледнат какво става в храма, те искаха да се покланят на Христос и вярваха в Него. Нямаха злато и сребро, но това което имаха, това дадоха – силата, изцерителната сила на Христа. Петър хвана сакатия човек за дясната ръка, вдигна го и на часа нозете и глезените му добиха сила. Тя не беше негова, не беше я получил, защото беше апостол или учител, беше я получил поради вярата си и милостта на Христа. Какво имам в себе си? Имам ли сила, която да дам на нуждаещия се? Ако съм нуждаещ и получа отговор и бъда изцерен, освободен, благословен, нека не смятам вече себе си за сиромах, а да стана, да направя крачка към храма. Пък ако срещна по пътя „сакат” или окаян, злочест човек, искам да имам силата и решението да споделя радостта си. „И той като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, та ходеше и скачаше, и славеше Бога. И познаха го, че беше същият, който седеше за милостиня при Красната врата на храма, и изпълниха се с учудване и удивление за това, което бе станало с него”/ДА 3:8-9/. За съжаление много християни остават през целия си живот в позицията на нуждаещ се човек. Получават изцерения, дарби, благословения, но никога не прекрачват храма с вяра, че те самите могат да послужат за благословение.
Преди няколко часа бах в дома на човек, приел християнската вяра преди повече от 50 години. Преди две недели в дома му дошъл „брат”, представящ себе си за християнин, говорил думи по-светли и от ангел, положил му ръка, попросил му пари и ето нашия брат на легло. С катетър, почти не може да се движи, говори несвързани думи и слова, не познава жена си, дома си... Питам се – колко ли години му трябва на човек да придобие увереност и да не позволява на мними братя да полагат ръце върху него, или въобще да не допуска такива хора до дома си? Как да ги разпознаем? Павел подаде ръка на куция човек и го изправи, Божията сила беше явна, стана мигновенно видно за всички Божието дело. „Всичко изпитвайте – дръжте доброто” – казва апостола.
Не искам прекалено дълго да съм от страната на нуждаещия се човек, искам силата, искам увереността, искам Неговата светлина. Тогава моята воля ще бъде съобразена с Неговата, тогава моята сила ще бъде Неговата, тогава няма да търся слава за себе си, но ще отдам слава на Силния, Мощния, Верния, Този, в Когото няма тъмнина и ще знам, че „Неговата Божествена сила, ми е подарила всичко, което е потребно за живота и благочестието.../2Петр.1:3/... и няма да бъда нуждаеща се, а благославяща...
Към кои хора причислявам себе си? Към тези, които винаги имат нужди и винаги просят? Или към тези, които имат „нещо” в себе си и искат да дават? Йоан и Петър бяха хора пълни със Святи Дух и със сила. Те отиваха в храма не просто за да се покажат пред обществеността, или да погледнат какво става в храма, те искаха да се покланят на Христос и вярваха в Него. Нямаха злато и сребро, но това което имаха, това дадоха – силата, изцерителната сила на Христа. Петър хвана сакатия човек за дясната ръка, вдигна го и на часа нозете и глезените му добиха сила. Тя не беше негова, не беше я получил, защото беше апостол или учител, беше я получил поради вярата си и милостта на Христа. Какво имам в себе си? Имам ли сила, която да дам на нуждаещия се? Ако съм нуждаещ и получа отговор и бъда изцерен, освободен, благословен, нека не смятам вече себе си за сиромах, а да стана, да направя крачка към храма. Пък ако срещна по пътя „сакат” или окаян, злочест човек, искам да имам силата и решението да споделя радостта си. „И той като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, та ходеше и скачаше, и славеше Бога. И познаха го, че беше същият, който седеше за милостиня при Красната врата на храма, и изпълниха се с учудване и удивление за това, което бе станало с него”/ДА 3:8-9/. За съжаление много християни остават през целия си живот в позицията на нуждаещ се човек. Получават изцерения, дарби, благословения, но никога не прекрачват храма с вяра, че те самите могат да послужат за благословение.
Преди няколко часа бах в дома на човек, приел християнската вяра преди повече от 50 години. Преди две недели в дома му дошъл „брат”, представящ себе си за християнин, говорил думи по-светли и от ангел, положил му ръка, попросил му пари и ето нашия брат на легло. С катетър, почти не може да се движи, говори несвързани думи и слова, не познава жена си, дома си... Питам се – колко ли години му трябва на човек да придобие увереност и да не позволява на мними братя да полагат ръце върху него, или въобще да не допуска такива хора до дома си? Как да ги разпознаем? Павел подаде ръка на куция човек и го изправи, Божията сила беше явна, стана мигновенно видно за всички Божието дело. „Всичко изпитвайте – дръжте доброто” – казва апостола.
Не искам прекалено дълго да съм от страната на нуждаещия се човек, искам силата, искам увереността, искам Неговата светлина. Тогава моята воля ще бъде съобразена с Неговата, тогава моята сила ще бъде Неговата, тогава няма да търся слава за себе си, но ще отдам слава на Силния, Мощния, Верния, Този, в Когото няма тъмнина и ще знам, че „Неговата Божествена сила, ми е подарила всичко, което е потребно за живота и благочестието.../2Петр.1:3/... и няма да бъда нуждаеща се, а благославяща...
В интерес на истината искам да кажа,че след като се разбра какви последствия е имало от посещението на мнимия "брат",потърпевшия беше посетен от хора,които го обичат и искрено вярват в Христос.Помолиха се и след няколко дни се разбра,че пострадалият (слава Богу) се е оправил!!!Бог действа и днес и оправя кашите,кото сме забъркали,стига да не се обезкуражим и да не повярваме лъжите на врага ни.
ОтговорИзтриванеБлагодаря за коментара! Разбира се, че това е в интерес на истината! Опитвам се да бъда максимално дискретна за да не излагам на показ живота на хора, без тяхно съгласие, но да си извлечем поука от ситуации довели до положителни или негативни действия в живота ни. За случката знаят шепа хора, така че ако не е анонимен коментара би било най-добре. Иначе Слава на Господа за това, че човека е добре. Хубаво е, че има изходен път от всяка ситуация!
ОтговорИзтриване