четвъртък, 10 ноември 2011 г.

АПОЛОГИЯ НА АРИСТИД




Апологията на Аристид е едно от най-ранните християнски произведения. Съвсем малко е известно за автора. Предполага се, че е написал своята апология около 125 г. когато император Адриан е посетил Атина (Евсевий, История, 4.3.).

15. "Но християните, о царю, когато са отишли и са търсили, са намерили истината; и, както научаваме от техните писания, те са дошли по-близо до истината и до истинското познание от всички останали народи. Понеже те познават и вярват в Бога, Създателя на небето и земята, в Когото и от Когото са всички останали неща, Който няма друг бог за спътник, от Когото те са приели заповеди, които са запечатали в умовете си и пазят в надежда и очакване за бъдещия свят. Поради тази причина те не прелюбодействат и не блудствуват, не лъжесвидетелствуват, не присвояват залог нито пожелават това, което не е тяхно. Те почитат баща си и майка си и показват благост на тези, които са им ближни; и когато те са съдии съдят справедливо. Те не почитат идоли (направени) по човешки образ; и каквото не желаят другите да правят на тях те не правят на другите. Храна принесена на идоли те не ядат понеже са свети. Подтисниците си те примиряват и правят свои приятели; вършат добро на враговете си. Техните жени, о царю, за чисти и девствени, и дъщерите им са скромни; и техните мъже се пазят от всякакъв беззаконен съюз и от всяка нечистота с надеждата, че ще получат отплата в другия свят. По-нататък ако един или друг от тях има роднини или деца чрез любов към тях те ги убеждават да станат християни и когато направят това ги наричат братя без разлика. Те не почитат чужди богове и вървят по пътя си с пълна скромност и радост. Лъжа не се намира помежду им; те се обичат един друг. Те не отнемат имуществото на вдовиците и избавят сираците от тези, които са груби с тях. Този, който има дава на този, който няма без да се хвали. Когато видят странник те го приемат в домовете си и му се радват както на собствен брат; защото те не се наричат братя според плът, но братя по дух и в Бога. Когато някой бедняк сред тях премине от този свят всеки от тях, според възможностите си, му отдава внимание и внимава да не пропусне погребението му. Ако чуят, че някой от техните е в затвора или потискан поради техният Месия всички те ревностно служат на неговите нужди и ако е възможно да го откупят те го освобождават. Ако сред тях има някой, който е беден и в нужда и ако нямат достатъчно храна те постят два или три дена, за да могат да набавят нужната. Те пазят заповедите на своя Месия с голямо внимание живеейки праведно и разумно както им е заповядал техния Господ. Всяка сутрин и всеки час те благодарят и хвалят Бога за дълготърпението Му към тях; и за техните храна и питие те Му принасят благодарност. Ако някой свят човек сред тях премине от този свят те се радват и благодарят на Бога; те придружават тялото му сякаш той се премества от едно място на друго някъде наблизо. Когато на някого от тях се роди дете те благодарят на Бога; ако по-нататък се случи то да умре в детството си те благодарят на Бога още повече както за някой, който си е отишъл от света без грехове. Но ако видят, че някой от тях умре в своята безбожност и грехове за него те скърбят горчиво и се окайват като за един, който отива да посрещне погибел."

вторник, 8 ноември 2011 г.

"ТИ СИ БОГ НА СИЛАТА МИ"






Трябва да тръгвам. Качвам се в колата и паля. Едва когато потеглих бавно, видях десетките нападали есенни листа върху капака. Спрях и се огледах. Всичко около мен бе покрито със стотици листа.




Спирам колата си под едно дърво до блока. Спомних си кога го засадихме, беше едно малко, хилаво, никаква надежда за оцеляване нямаше. Дори не съм разбрала кога е станало толкова голямо, че листата му почти покриват сутрин колата ми. По принцип се дразня когато е засипана с листа или със сняг и трябва 5 мин да се боря за да стартирам нормално без да летят зад мен падащи препядствия J Тази сутрин обаче беше различно, видях красотата на цветната пъстрота и носталгия ме заля по отлетялото така бързо лято. Може би съм по- чувствителна поради изпитанията сполетели така внезапно дома ми. Незнайно защо, нахлуха мисли за отлитащата младост, спокойствието на зрелостта и настъпващата старост.




Половината ден ми мина в болницата сред възрастните жени в хирургичното отделение. Беззащитността на тези жени, претърпели хирургични интервенции ме натъжаваше. Докато помагах на една от жените да се изправи си помислих, че скоро е била силна и здрава жена. Тогава се сетих, че Бог няма да допусне да бъде изпитан човек повече от неговата сила. Виждах слабостта на тези жени, но не можех да видя силата на Господа, в Когото вярвах. Колко пъти бях цитирала този стих от посланието на апостол Павел към Коринтяните и винаги като, че ли бях наблягала на силите на човек, на изходния път от всяка ситуация. Днес обаче, докато говорихме, мислите ми се насочиха към „верността на Господа”. „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; но верен е Бог, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, а заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така че да можете да го издържите.” „Верен е Бог” си повторих и потретих...




Минах с колата покрай близкия парк и спрях. Гледах падащите разноцветни листа и си мислех за верността на моя Бог. Знаех, че само след няколко месеца всичко отново ще е зелено и пълно с живот и не ми трябва кой знае каква вяра за да повярвам, че ще се случи. И въпреки, че човешкия живот върви към своя залез, Бог е верен да изпълни всичко, което е обещал. Виждаме слабостта на човеците, защо да не повярваме в силата на Силния?