Закъснявам. Часът е 5 и вече трябваше да съм тръгнала за работа. Не знам какво ми става! Вярно, че съм развълнувана за предстоящи събития, които по-скоро ще ме подложат на поредния изпит, отколкото да се рея в облаците, но чак пък по нощите да ставам. Усмихнах се, такова спокойствие ме бе обзело, че чак клони към безразличие J. Бях започнала, на шега почти, да чета книгата на пророк Исая, но стигайки до шестата й глава си останах там. Четях и си мислех дали думите, които пророка изрича не би ги казал и днес, ако беше живял в наши дни. Толкова актуално ми звучаха. Виждах цялата картина на събитията и ми изглеждаше така познато. Един пророк, който виждаше безнадежното състояние на своя народ, нуждаещ се от лично видение и среща с Невидимия, което би го насърчило да продължи в този безпътен свят. И тогава се случи чудото: "Видя Господа седнал на висок и издигнат престол и полите Му изпълваха храма. Над Него стояха серафимите казвайки: Свят, свят, свят е Господ на силите!" Представих си тази прекрасна картина и си помислих как всеки един от нас се нуждае точно от това – да види обекта на своето поклонение. Вярно е, че сме блажени без да сме видели, но все пак... Може ли човек да носи благата вест и да свидетелства ако не е имал лична среща с Исус Христос? Невъзможно.
Тогава същия този пророк осъзна своята недостатъчност и греховност: „Горко ми! Загинах! Понеже съм човек с нечисти устни и живея сред народ с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на силите.” Едва ли някой, който някога е „видял” Господа би се наслаждавал в задоволство на състоянието, в което се намира. Почувствах се „кофти” поради лидерството, което имаме. Не зная трябва ли да се чувствам част от всичко, което се случва, но така или иначе сме част и се чувствах толкова виновно. Искаше ми се някакси да имам пръчица или просто копче, което при натискане всички, които така посветено говорят за „Него” да Го видят и да осъзнаят своята греховност, нищожност и посредственост. Имаме ли мяра, с която да измерим святостта? Едва ли, ако ние самите сме си самодостатъчни.
Ето го големия пророк седящ в нозете на своя Господ осъзнал своята недостатъчност и тогава: „Като се допря до устните ми, рече: Беззаконието ти се отне и грехът ти е изкупен. И каза: Кого да пратя? Исая каза: Ето ме изпрати мен... От кого зависи изкуплението ми? Какво бих могъл на сторя? Коя е моята част и коя частта на Господа?
И каза:
„Иди, кажи на този народ:
С уши непрестанно ще чувате, но няма да схващате, с очи непрестанно ще виждате, но няма да разбирате. Направи да затлъстее сърцето на този народ, направи да оглушеят ушите им и затвори очите им, да не би да видят с очите си и да чуят с ушите си, да разберат със сърцето си и да се обърнат, та да се изцелят.”
И продължава да ми звучи актуално. Както за този, който е повикан да извърши работата, така и за всички онези, които чуваме и виждаме, но като, че нищо не виждаме и нищо не чуваме. Горко ни! Горко ни, ако поучаваме без самите ние да сме научени. Ако изискваме, без ние самите да сме покорни на думите, които излизат от собствените ни уста.
Има надежда, но само за този, който реши да уеднакви думи и дела! Уникална шеста глава на пророк Исая. Не ми се тръгва, но денят ме зове. Колко станно започва. В какво ли ще бъда изпитана днес? Готова съм : ) Изпрати мен!
