Непрекъснато сънувах, мечтаех, стремях се към реалността на минал опит, защото исках да избягам от истината на настоящето. Осъзнавах, че и настоящето не е истинската действителност. Един ден обаче, ще имаме съществуване, което ще е истинско, пълно, без сълзи, немощи, страдание. Очаквам този ден, но до тогава „истинската действителност” ще я приемаме с вяра : ).
Бях недъгава физически от самото ми раждане. Като, че бях привикнала с неловките погледи, странните подмятания или просто пренебрежителното отношение на хората. Често се затварях в себе си с месеци. Почти нямах приятели, но малкото, които имах ми бяха ценни, всъщност безценни. Те бяха моят пристън, упование и утеха. Бях особено чувствителна и незнам как усещах в реакциите на хората тяхното отношение, страх да ме заговорят, като, че бях и психически недоразвита. Това засилваше моята неприязън към себеподобните. Бунтът, който растеше в мен ме тормозеше, но не можех да се справя сама с него.
Една от двете ми приятелки беше християнка. В малкото си свободно време ми четеше от Библията и това стана единственото време, в което се реех в облаците. Приемах всяка дума буквално, сякаш се отнасяше всичко за мен, говореше ми, рисуваше картини...
Ден след ден, среща след среща, усещах спокойствие, каквото никога не бях изпитвала. Забелязах, че се събуждам сутрин не с гняв и недоволство, а с молитва и радост, които не идваха поради някаква конкретна ситуация или повод. Сълзите все по-рядко се появяваха в очите ми, а звънливия ми смях дори и мен стряскаше. Не бях се смяла от години, а сега се смеех често с приятелките си. Ежедневието ми беше трудно. Физическата болка беше моят непрестанен спътник, въпреки това, радост изпълваше сърцето ми и желание за живот препълваше душата ми.
Знаех, че сме временно на тази земя и копнежа ми по Господа растеше. Той щеше да дойде отново и да вземе при Себе си всеки, който вярваше в Него, който Го беше изповядал с устата си и прославил в сърцето си. И тогава прочетах: „Господ не забавя това, което е обещал, според както някои разбират бавенето, но заради вас търпи дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние. А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и делата по нея ще изгорят. И тъй понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие? Трябва да водите свят живот в благочестие, като очаквате и желаете идването на Божия ден, поради който небето, възпламенено ще се стопи и стихиите нажежени ще се разложат. А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда. Затова любезни, като очаквате тези неща, старайте се да се намерите чисти и непорочни пред Него, с мир в сърцата си.” /2Петър 3:9-14/.
Почувствах се лека като перце. Забравих болката. Мир заля цялото ми същество. Сълзи потекаха по страните ми, но вече не сълзи на болка, а на радост. Окрилена от мечтата си видях бяла пътека – мойта съдба. „Ново небе и нова земя...”
