АПОЛОГИЯ НА АРИСТИД

Апологията на Аристид е едно от най-ранните християнски произведения. Съвсем малко е известно за автора. Предполага се, че е написал своята апология около 125 г. когато император Адриан е посетил Атина (Евсевий, История, 4.3.).

15. "Но християните, о царю, когато са отишли и са търсили, са намерили истината; и, както научаваме от техните писания, те са дошли по-близо до истината и до истинското познание от всички останали народи. Понеже те познават и вярват в Бога, Създателя на небето и земята, в Когото и от Когото са всички останали неща, Който няма друг бог за спътник, от Когото те са приели заповеди, които са запечатали в умовете си и пазят в надежда и очакване за бъдещия свят. Поради тази причина те не прелюбодействат и не блудствуват, не лъжесвидетелствуват, не присвояват залог нито пожелават това, което не е тяхно. Те почитат баща си и майка си и показват благост на тези, които са им ближни; и когато те са съдии съдят справедливо. Те не почитат идоли (направени) по човешки образ; и каквото не желаят другите да правят на тях те не правят на другите. Храна принесена на идоли те не ядат понеже са свети. Подтисниците си те примиряват и правят свои приятели; вършат добро на враговете си. Техните жени, о царю, за чисти и девствени, и дъщерите им са скромни; и техните мъже се пазят от всякакъв беззаконен съюз и от всяка нечистота с надеждата, че ще получат отплата в другия свят. По-нататък ако един или друг от тях има роднини или деца чрез любов към тях те ги убеждават да станат християни и когато направят това ги наричат братя без разлика. Те не почитат чужди богове и вървят по пътя си с пълна скромност и радост. Лъжа не се намира помежду им; те се обичат един друг. Те не отнемат имуществото на вдовиците и избавят сираците от тези, които са груби с тях. Този, който има дава на този, който няма без да се хвали. Когато видят странник те го приемат в домовете си и му се радват както на собствен брат; защото те не се наричат братя според плът, но братя по дух и в Бога. Когато някой бедняк сред тях премине от този свят всеки от тях, според възможностите си, му отдава внимание и внимава да не пропусне погребението му. Ако чуят, че някой от техните е в затвора или потискан поради техният Месия всички те ревностно служат на неговите нужди и ако е възможно да го откупят те го освобождават. Ако сред тях има някой, който е беден и в нужда и ако нямат достатъчно храна те постят два или три дена, за да могат да набавят нужната. Те пазят заповедите на своя Месия с голямо внимание живеейки праведно и разумно както им е заповядал техния Господ. Всяка сутрин и всеки час те благодарят и хвалят Бога за дълготърпението Му към тях; и за техните храна и питие те Му принасят благодарност. Ако някой свят човек сред тях премине от този свят те се радват и благодарят на Бога; те придружават тялото му сякаш той се премества от едно място на друго някъде наблизо. Когато на някого от тях се роди дете те благодарят на Бога; ако по-нататък се случи то да умре в детството си те благодарят на Бога още повече както за някой, който си е отишъл от света без грехове. Но ако видят, че някой от тях умре в своята безбожност и грехове за него те скърбят горчиво и се окайват като за един, който отива да посрещне погибел."

"ТИ СИ БОГ НА СИЛАТА МИ"

Трябва да тръгвам. Качвам се в колата и паля. Едва когато потеглих бавно, видях десетките нападали есенни листа върху капака. Спрях и се огледах. Всичко около мен бе покрито със стотици листа.

Спирам колата си под едно дърво до блока. Спомних си кога го засадихме, беше едно малко, хилаво, никаква надежда за оцеляване нямаше. Дори не съм разбрала кога е станало толкова голямо, че листата му почти покриват сутрин колата ми. По принцип се дразня когато е засипана с листа или със сняг и трябва 5 мин да се боря за да стартирам нормално без да летят зад мен падащи препядствия J Тази сутрин обаче беше различно, видях красотата на цветната пъстрота и носталгия ме заля по отлетялото така бързо лято. Може би съм по- чувствителна поради изпитанията сполетели така внезапно дома ми. Незнайно защо, нахлуха мисли за отлитащата младост, спокойствието на зрелостта и настъпващата старост.

Половината ден ми мина в болницата сред възрастните жени в хирургичното отделение. Беззащитността на тези жени, претърпели хирургични интервенции ме натъжаваше. Докато помагах на една от жените да се изправи си помислих, че скоро е била силна и здрава жена. Тогава се сетих, че Бог няма да допусне да бъде изпитан човек повече от неговата сила. Виждах слабостта на тези жени, но не можех да видя силата на Господа, в Когото вярвах. Колко пъти бях цитирала този стих от посланието на апостол Павел към Коринтяните и винаги като, че ли бях наблягала на силите на човек, на изходния път от всяка ситуация. Днес обаче, докато говорихме, мислите ми се насочиха към „верността на Господа”. „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; но верен е Бог, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, а заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така че да можете да го издържите.” „Верен е Бог” си повторих и потретих...

Минах с колата покрай близкия парк и спрях. Гледах падащите разноцветни листа и си мислех за верността на моя Бог. Знаех, че само след няколко месеца всичко отново ще е зелено и пълно с живот и не ми трябва кой знае каква вяра за да повярвам, че ще се случи. И въпреки, че човешкия живот върви към своя залез, Бог е верен да изпълни всичко, което е обещал. Виждаме слабостта на човеците, защо да не повярваме в силата на Силния?

НОВО НЕБЕ И НОВА ЗЕМЯ...

Непрекъснато сънувах, мечтаех, стремях се към реалността на минал опит, защото исках да избягам от истината на настоящето. Осъзнавах, че и настоящето не е истинската действителност. Един ден обаче, ще имаме съществуване, което ще е истинско, пълно, без сълзи, немощи, страдание. Очаквам този ден, но до тогава „истинската действителност” ще я приемаме с вяра : ).

Бях недъгава физически от самото ми раждане. Като, че бях привикнала с неловките погледи, странните подмятания или просто пренебрежителното отношение на хората. Често се затварях в себе си с месеци. Почти нямах приятели, но малкото, които имах ми бяха ценни, всъщност безценни. Те бяха моят пристън, упование и утеха. Бях особено чувствителна и незнам как усещах в реакциите на хората тяхното отношение, страх да ме заговорят, като, че бях и психически недоразвита. Това засилваше моята неприязън към себеподобните. Бунтът, който растеше в мен ме тормозеше, но не можех да се справя сама с него.

Една от двете ми приятелки беше християнка. В малкото си свободно време ми четеше от Библията и това стана единственото време, в което се реех в облаците. Приемах всяка дума буквално, сякаш се отнасяше всичко за мен, говореше ми, рисуваше картини...

Ден след ден, среща след среща, усещах спокойствие, каквото никога не бях изпитвала. Забелязах, че се събуждам сутрин не с гняв и недоволство, а с молитва и радост, които не идваха поради някаква конкретна ситуация или повод. Сълзите все по-рядко се появяваха в очите ми, а звънливия ми смях дори и мен стряскаше. Не бях се смяла от години, а сега се смеех често с приятелките си. Ежедневието ми беше трудно. Физическата болка беше моят непрестанен спътник, въпреки това, радост изпълваше сърцето ми и желание за живот препълваше душата ми.

Знаех, че сме временно на тази земя и копнежа ми по Господа растеше. Той щеше да дойде отново и да вземе при Себе си всеки, който вярваше в Него, който Го беше изповядал с устата си и прославил в сърцето си. И тогава прочетах: „Господ не забавя това, което е обещал, според както някои разбират бавенето, но заради вас търпи дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние. А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и делата по нея ще изгорят. И тъй понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие? Трябва да водите свят живот в благочестие, като очаквате и желаете идването на Божия ден, поради който небето, възпламенено ще се стопи и стихиите нажежени ще се разложат. А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда. Затова любезни, като очаквате тези неща, старайте се да се намерите чисти и непорочни пред Него, с мир в сърцата си.” /2Петър 3:9-14/.

Почувствах се лека като перце. Забравих болката. Мир заля цялото ми същество. Сълзи потекаха по страните ми, но вече не сълзи на болка, а на радост. Окрилена от мечтата си видях бяла пътека – мойта съдба. „Ново небе и нова земя...”

ОТРАЖЕНИЕ НА СВЕТЛИНАТА

Днес се събудих с усещане за хубав, слънчев и удовлетворяващ ден. Най-вероятно защото поспах до 7 часа, което си е постижение. Ранното ставане ме изтощава, затова и неделния ден е просто празник. Сещам се, че утре е рождения ден на малкото ми, пораснало момче и ми става още по-приятно.

По навик грабвам Библията и започвам наслуки този път. Отново съм пред дилема в професионален план и очаквам просто „светла звездичка” да заблещука в съзнанието ми, после бях готова и на „светкавица”, само и само да разбера каква е Неговата воля, правилната стъпка... изхода.

И тъй като нищо свръх-естествено не се случи J си направих кафенце и просто си почетах без да имам нагласа за конкретни събития. Мислите ми бяха наклонени към времето, в което Бог освободи и спаси толкова много хора /90година и след това/. „Видях” как много хора оставяха греховете си поради това, че бяха намерени от Господа. Радост препълваше сърцата, окрилени и насърчени търсеха общение и изобщо глад за „духовното” ни гонеше. Мислено се върнах назад във времето и някакси ми стана леко и хубаво. Господ се откриваше пред нас и искахме да Го познаваме повече и повече...

Малко по-късно мислите ми се насочиха към сегашната ситуация в Църквата. Разбира се всеки прави заключения според това, което е видял, това до което се е докоснал, това до което е достигнал. „Видях” много християни, които говореха само за себе си и собствените си дела. Те изглеждаха като добри и прилежни християни, но нещо им липсваше. Господ беше зад гърба им, а пред тях имаше тъмнина. Искаха да бъдат съвършени във всичко. Стремяха се да правят всичко добре, подбираха думите си, вършеха добри дела, но нещо им липсваше. Изведнъж осъзнах, че те бяха отклонили вниманието си от Господа върху себе си. Тези хора бяха огромна част от Църквата. В стремежа си за съвършенство бяха променили фокуса от Господа към себе си. Съвършенството на тази земя е утопия. Въпреки това ние ще продължим да се променяме, но само във фокуса на Нашия Спасител...

Опитвах се да чета, но мислите ми непрестанно бягаха в сравнение на Църквата сега и преди години. Видях цели църкви, които проповядваха себецентрично и бяха забравили Христос, дори не споменаваха и веднъж Името Му. Беше ми така болно за тези християни... Осъзнавах, че голяма част от хората не познават Христос, и не са познати на Него...

После „видях” славата на Господа. Скръбта се превърна в радост и си помислих, че си струва човек да живее за Господа. Вчера си казвах, че всичко е така отчайващо, че не си струва да правиш толкова усилия, църквата е така обезсърчена, хората са толкова недружелюбни, пастора е толкова... стоп, мислите в тази посока не са полезни за никого. Днес деня е прекрасен и си струва човек да „послужи” на Господа. Бог е светлина, Той обитава в непрестъпна светлина, а същевремено ние сме светлина в Господа /1Тим.6:16, Еф.5:8б/. Нека отразяваме Неговата светлина, но това може да стане само ако гледаме постояно към Него, ако центъра ни е Той, ако упованието ни е в Него, ако красотата ни е в Него... Обичаме те... Денят наистина ще е прекрасен...

ДЕЙСТВИЕ или бездействие

Спомням си думите на Бил Хайбълс, който казва: „Лично аз никога не съм разбирал бездействието. Защо един човек предпочита да седи, вместо да се рее високо, да гледа отстрани, вместо сам да играе, да залинява, вместо да се развива? Не мога да проумея това!”

Въпреки, че Христос е нашия пример и постоянно се стремим да се уподобим на Него, да подражаваме на това, което е вършил, се оказва, че много по-лесно е да си приказваме за нещата отколкото да станем и да свършим работата. Ясно е, че да си лидер е престижно, но освен това е и свързано с много работа. За съжаление все по-малко хора можеш да ангажираш в извършването на определени дейности. Разбира се, не слагам всички под общ знаменател, но когато ми се наложи да потърся човек за няколко дни да ни помогне, се оказва, че не е толкова просто. Иначе през ден ме спират за да ме попитат дали има свободно място... Не разбирам и не спирам да мисля. Едва ли ще открия топлата вода, но започвам да си мисля, че голяма вина за мързеливото поколение в църквата ни имат служителите. Да, нещата винаги са двустранни, но за да има активни хора, някой трябва да забележи потенциала и да им се даде възможност за развитие. Дали днес някой инвестира в хора? Спомням си преди време пастири покриваха обучението на млади хора, решили да се посветят в изучаване на Писанията. Сега дори не се говори за образование. Като че ли нямаме стимул за развитие и оттам действие.

Апостолите познаваха Тората, имаха нужда само от Духа за да разпали огън в сърцата им и да се одързостят. Понякога първата църква имаше нужда някой от апостолите да ги упъти във вярата и му задаваха въпроси, на които той с радост отговаряше, защото това довеждаше църквата до правилно действие. Те питаха, получаваха отговор и после действаха. Ние питаме, питаме, питаме, ако получим отговор дори и не се замисляме да действаме, защото отговора не ни харесва и продължаваме да питаме. Тогава много често си намираме човек, който ни казва това, което искаме да чуем...

Бог ни даде Словото Си. Даде ни и Духа Си! Изпълни ни със сила. Подбуди хора, който да запишат Неговите думи за да имаме пример – и положителен и отрицателен. Решението да му служим зависи от нас. Той иска да се вслушаме в Гласа Му и да сме готови за действие. Бездействието убива Духа в нас и отваря врати за „големи проблеми”. Всяко начало започва с молитва...

ОТНОВО В ЕКАТЕРИНБУРГ

Обещах да разкажа за второто ни пътуване до Екатеринбург. Опитвам се да започна, но се усещам, че разказа ми ще е тъжен. Казвам си: „ Не трябва да разплакваш хората, живота е толкова прекрасен...”

За ден не можем да осъзнаем реално какво се случи тази седмица. Наблюдения, преживявания, емоции, които като вулкан избликват в сърцето и остават трайни следи, а надявам се по-голям копнеж за молитва, вяра, че Бог е голям, силен, могъщ да промени повече съдби...

С такъв трепет и копнеж, изгарящо желание и очакване пристигнахме. Посрещна ни Андрей – домакина на дома за сираци в Екатеринбург, в малките часове на нощта. Заляхме го с въпроси веднага. Първото, което разбрахме, че Михаил, за който разказах предния път беше си сложил свръх доза и предния ден беше починал... Идвахме в реалността на живота... За това пък хубавите неща, за които чухме, си струваха...

Знаех, че на семинара ще видя познати лица, станали наши приятели за краткото време, което имахме март месец. Очаквах и нови запознанства, но най-вече знаех, че ни очакват сърца приготвени за това, което Господ беше приготвил за тях. Бяха заявили участие в семинара повече жени, отколкото можеше да побере залата. Чакаха ни приятни изненади и то за всяка от нас.

Още вторият ден започнаха да ни разказват, че след като сме си тръгнали са разбрали, че 5-6 от зависимите млади жени са били напълно освободени. Освен това няколко жени, които са искали деца дълго време, са забременяли веднага след семинара - имахме 6-7 бременни жени. Бяха се възстановили взаимоотношения в брака. Но най-радостното беше, че веднага след семинара няколко жени са направили подобни такива в своите църкви. Единия го бяха заснели и ни подариха своята касета. Радостта ни беше голяма от Божието действие в живота на тези млади жени. Проблемите им са много по-големи от нашите, но и Божията сила е по-голяма. Гледах държанието на освободените хора и виждах на дело колко е вярно словото, че на който много е простено, много обича. Радвахме се, плачехме и пак така цели няколко дни.

Последният ден отново бяхме в Дома. Имаше нови деца, които не ни познаваха, но това не им пречеше да дойдат да ни прегърнат и да си говорят с нас. Както и предният път вечерната молитва, водена от най-малките ни разкъса сърцата на хиляди пърченца...

Много и все затрогващи истории, пазени в поверителност в молитвите ни...

Преди да си тръгнем бяхме с патрула. Не може да се опише видяното. Помагаш, храниш, молитва и после погребение. Малка част от тези хора се спасяват, но докато има надежда ще има и хора като екипа на Андрей, които помагат. Дано Бог е всеки ден с тях, да ги подкрепя, да съшива сърцата им и да ги разширява да побират повече... Дано Бог бързо ги възстановява, защото ранения не носи тежеста на съкрушения. Има нещо вярно, че руският човек е силен, но аз бих казала: „Руската жена е силна жена, но най-вече в Господа.”

Знаем и сме убедени, че ги оставяме в най-сигурната ръка – Божията.

Притчи 15:24 За разумния пътят на живота върви нагоре,
За да се отклони от ада долу.

СТРАДАНИЕТО - наказание или любов

Чета книгата Йов. Звучи ми толкова актуално... Агонията на един човек. Страданието е тежка тема, вълнувала всеки, който се е докоснал до него. Колкото повече навлизам в книгата виждам двете противоположни истини, които се сблъскват в „Йов”. Страданието е общ товар на всички хора и самостоятелен товар за всеки човек. От една страна се причинява от Бога със справедливост, от друга, то може да се приеме от човека с любов. Докато станат реалност в живота ни, тези истини трябва да бъдат изказвани с нежност, загриженост и любов. Приятелите на Йов не разбират това и въпреки истиността в думите им, те звучат банално набожни и самонадеяни. Да осъдиш окаяния клетник като човек, отхвърлен от Бог, е крайна степен на човешка жестокост. Като се опитват да го приповдигнат духовно, приятелите на Йов несъзнателно добавят към неговата болка. Той не се нуждае от съвет, а от съчувствие. Не би могъл да измисли несъществуващ грях и да се покае за него...

Отвъд границата, достигната от опитите на човешкия разум да обясни Божието откровение, лежи бездната на незаслуженото страдание. Случаят на Йов е такъв и не само на Йов. Съществува една цяла област от човешкото нещастие, която не обхваща нито наказанието, нито възмездието, нито изкуплението. Самият Йов не е съгрешавал /1:22/.

Останал напълно сам в целия си гняв и тогава разбира, че Бог не го е изоставил. Въпреки, че дълго време не получава отговор на вика си, между другото както и Христос на вика си „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”, накрая разбира, че не е сам. От всички човешки същества невинния страдалец стои най-близко да Бога. Удовлетворението на Йов в края на историята би било необяснимо, ако в долината на мрачната сянка той не бе открил място за духовно израстване.

Героите на вярата от Евреи 11гл са страдалци, мнозина от които умират, без да видят избавлението. Разбира се, никое страдание не е приятно и добро за времето си, но в последствие то „донася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него”. Това не е нещо, което човек сам би могъл да избере за да придобие някакви духовни дивиденти. Само Бог определя. Никой, който вече е изпитал Неговия жезъл, не би тръгнал по същия път, но и никой, който е извървял заедно с Йов пътя до „крайната цел на Господа”, не би заменил това преживяване за нищо друго.

Тялото на Христос винаги ще носи белезите на разпятието и това е основната Му слава. Ако страданието на Йов е само ранен намек за великия Страдалец, за Неговите последователи остава с радост да допълнят онова, което не достига на Христовите скърби /Кол 1:24/. Чрез жертвата на Христос и това, което трябваше да изтърпи, Бог се присъединява към нас в нашия ад на самота. Всички значения на думата страдание се срещат в Христос... поема греховете на всички. Фактът, че самия Господ е прегърнал и поел НЕЗАСЛУЖЕНите последствия на всяко зло е отговора за Йов, както и за всеки, намиращ се в подобно положение. Като невинен страдалец Йов всъщност е спътник на Господа.

БЛАГОДАРНОСТ

Напоследък си мисля за благодарността. За благодарността към хората, за благодарността към Бога. Толкова непостоянни във взаимоотношенията си станахме, че започнаха да се рушат основни човешки принципи и ценности. Когато човек общува с други култури и вижда толерантността в поведението, което не се демонстрира, а някак естествено струи в отношенията между хората, започва да се задушава от балканския синдром на простащина и БайГаньовщина.

Сигурността на успеха ни се формира от благодарността. Нищо не става от самосебе си. Зад всеки успех се крие възможност, както и подкрепа. Възможностите идват от Бог, а подкрепата от хора, приближили се до пътя, по който вървим. Да не ги приемаме за даденост, защото не са. Всеки е създаден със свободна воля и е взел решение да бъде подкрепа. Толкова съм благодарна за хората, които рамо до рамо сме си опора. Боли ме когато виждам с каква лекота се разрушават взаимоотношения градени с години. Говориш едно, а правиш друго. Обещаваш нещо, а правиш нищо. Взрени в посоката не трябва да губим чувство за реалност. Времето е тук и сега и не трябва да забравяме това. Вечността е отражение на сегашната действителност. Защо ли ап Павел каза: „Най-напред благодаря на Бог за всички ви...”/мисля Римл.1гл/ и се замислих кога за последно съм благодарила на Бог за „всички Ви”? Не беше скоро...

Дали аз съм благословение, както очаквам други да се благословение за мен? Дали съм достатъчно благодарна, както очаквам и аз...

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно разбираемо чрез творенията, така, че човеците остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха...”/Римл. 1/

Благодарна съм на Бог за това, че ми позволи да Го позная, благодарна съм за всяка възможност... Благодарна съм!

Да се отдадем на съблазън или не?

В Библията думата съблазън не се отнася само до похот или секс. Тя е прекомерното желание за нещо, пожелание, което искаме да бъде изпълнено на момента, без да се подчиним на Божията воля. Съблазънта, до голяма степен е желанието да притежаваш нещо, което не ти е дадено в сегашния момент. Изралтяните в пустинята казваха: „Кой ще ни даде да ядем месо? Ние помним рибата, дините, краставиците, праза и чесновия лук, а тук не виждаме нищо друго освен тази манна”/Числа11:4-6/. Бог не им дава нещата, които са яли докато са били в Египет, но затова пък им дава манна. Съблазънта в сърцата на хората, обаче, не им позволява да почувстват вкуса на даденото от Бога – ценният „хляб от небето”. „Манна за закуска, манна за обяд, манна за вечеря” - говорят те, а ап Павел казва: „А в тези неща те станаха поучителен пример, за да не пожелаваме страстно злото, както те го пожелаха.”/1Кор.10:6/

Едва ли има някой, който да не е чувствал желание за нещо, което не му е дадено в определен момент от живота, когато го е желал. Тези желания винаги ни карат да загубим усещането за Исус - небесната манна. Не бихме могли да кажем уверено с ръка на сърцето, че Христос е всичко за нас, когато ни гризе съблазън за нещо друго в сърцето. Дори не сме сигурни, че искаме Той или Неговото присъствие да ни удовлетвори напълно, а не желанието, което ни изгаря. Дори и предишният ден да сме били в Ханаан, днес сме отново в пустинята и се чувстваме изключително виновни. Обедена съм, че в такива ситуации единствения път е осъзнаване и покаяние, понеже задълбочаването на проблема е както следва – задоволяване на желанията ни от Бог. А това може да е много опасно. На изралтяните Бог дава месо от пъдпъдъци, но то е толкова много, че им става противно. „Няма да ядете месо един ден, нито два, нито десет, а цял месец, докато ви омръзне.” В крайна сметка Господния гняв пламва против тях. Хиляди загиват... а Давид пише: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им /106:15/.

Най-лошото нещо е Бог да ни даде това, което така силно желаем, което ни е съблазън. То рядко е подходящо, много скоро ни става омразно и най-накрая ни прави нещастни. Да се освободим навреме, преди да получим желаното, а след това да съжаляваме.

В Екатеринбург

В очакване съм. Полетът е след минути. Нетърпелива съм. Не съм пътувала последните месеци, а със самолет само в сънищата си. Уверена съм, че това, което предстои ще е чудесно, не само защото ще съм в страхотна компания, но и защото това, за което отиваме си струва. Българският самолет ми се струва тесен и не много конфортен, но какво пък, да не се фокусирам на подробности и да изживея удоволствието. Невероятно е. Плътните, сякаш концентрирани облаци, бяха пробити за секунда и се отзоваваме над тях. Гледката беше уникална. Просто една крачка и може да се разходиш по така пухкавите облачета, а нагоре – небе, като синьо море. Слънцето осветява небесната шир, а ти се чувстваш в самата прегръдка на Спасителя. Реалност е. Не смея да затворя очи, да не би да се окаже отново сън. Радостта някак естествено блика от самото присъствие и близост до Създателя. Времето лети бързо и ето - предградията на Москва. Кацнахме, за да продължим със следващия луксозен и доста по-широк самолет. Въпреки умората, късния или по-скоро ранен час, горяхме от нетърпение да стъпим в Екатеринбург. Толкова много информация за града бяхме изчели, че сякаш го познавахме. И все пак, друго е да се докоснеш с очите си до столицата на Урал, разположена на два континента, носеща в себе си съчетанието на различни култури, исторически епохи и архитектурни стилове.

Андрей е домакина на дома за сираци, в който отивахме. Чакаше ни с широка усмивка и въпреки ранния час, не показваше умора. И той, и съпругата му Наташа не спряха да ме изненадват през последвалите дни.

Вярно е, бяхме дошли за семинар-обучение. Вярно е, започна и мина с много емоции. Една американка, три българки и една рускиня – различни, но един екип. Не ни се тръгваше, но всяко хубаво нещо си има и своя край. Та, за Наташа и съпруга й да кажа. Показаха ни хубавата страна на големия и страхотен град, а за тъмната му страна се наложи да изкопчим думи от ръководителя И. Борисович, както те го наричат.

Разказа ни как семейството храни и обгрижва десетки бездомни деца за години назад. Построили им малка сграда, в която ги хранят и проповядват – за спасението на техните души. Повечето наркомани, болни, изхвърлени от домовете си и от сърцето на родината си. Страната не дава пет пари за тях и така месец след месец, като погребват по 3,4 или 5 деца на месец, те вместо да стават по-малко нарастват. Живеят в подземия, до колена в мръсотия и въпреки честите инциденти никой не се намесва, да не говорим за линейка или доктор. Последният път, както разбрахме, Наташа бремена в 8 месец, се притичва на помощ на момиче, което родило в подземието, плъховете изяли детето, а те едва спасили майката, без никаква институция да дойде за помощ. Трагичните истории ми дойдоха в повече. Някакси осъзнавах, че положението е сериозно, но не можех да проумея, че това е реалността на живота на тези хора. Сега вече, от три години, „Мисия възможност” е построила дом за деца-сираци. Не е необичайно да почука на вратата полицай и да доведе поредното изхвърлено дете. Беше дошло час преди нас. Наплашено и неконтактно. Е, само за ден, защото когато се върнахме след три дни, то вече играеше, хранеше се и приемаше да го погалиш или прегърнеш. Влязахме и в стаята на Михаил, който изхвърлен от болницата, лежеше в дома. Изолиран, с гангрена и спин, живеещ само от безграничната любов, молитва и грижа на хората от дома. Къде ли е края ,се питам ,и си отговарям – няма край. Различни съдби и ужасни истории, озарени и променени от Един, Който бива разкрит, чрез живота на тези скромни хора. Не спирам да мисля и да се възхищавам от решението да живееш за да си полезен на страдащите. Вечерта, преди сън, всички се хващат за ръка за да кажат думите, които идват от сърцата им, на Спасителя. Тази вечер е ред на най-малките. Слушам и не вярвам на ушите си, сълзите ни капят, а небето е просто навсякъде около нас. Простички думи, идващи от дълбините на малките същества и накрая завършват: „Боже, благодариме ти за гостите, а те са тооолкова красиви”... и накланят глави. Не искаме да си тръгваме, хубавото е, че след месец отново ще сме заедно, но дали те ще са там, или ще са отново на улицата... не се знае.

„Колко хубава си, любима моя, колко хубава си! От устните ти, невясто, капе мед като пита, мед и мляко има под езика ти...Колко хубава си, любима моя, колко хубава си... /Песен на песните/

Полетяхме отново, но вече не всичко беше красиво, бях се докоснала до нуждите и проблемите, които тежаха като камък на сърцето ми. Спомних си думите на Христос: „Елате при Мен... и Аз ще ви успокоя.” Някаква надежда, че ще има щастлив край... Дано да е за повече деца...

НОВО НАЧАЛО

Бях станала духовно нечувствителна. Не разбрах как стана това. Явно загледана в напрегнатото ежедневие, просмукано от напрежение, стрес и нелепи ситуации, съсредоточена в необходимостта, която смятах, че ми принадлежи, нещо се изплъзна от сетивата ми, а то бе много необходимо за съществуването ми. Бях станала духовно неспокойна и имах усещането, че всичките ми усилия са напълно безплодни, молитвите ми рекушират в тавана, а действията ми напълно безплодни ме наблюдават с недоумение.

Разбирах, че започвам да стоварвам тонове упреци върху близките си, върху приятелите ми, върху Бог, поставил ме в нелепа ситуация... Но истината заблестява и си казах: „Не, просто сама отговаряш за израстването си, за решението да направиш обратен завой и да откриеш така познатия тесен път.”

Да посветиш двадесет години от живота си на кауза, която е била обречена на провал/ въпреки, че и това е спорен въпрос/ е просто кошмарно. Всеки има шанс за ново начало, но когато то е заклеймено, непознато, забравено, страха от нов неуспех взема надмощие.

Спомням си, че Бог се удоволства да стоим тихи и мълчаливи пред Него. Ето защо принудителното мълчание и покой си е изиграл своята голяма роля. Чета и търся, търся и чета и когато се разрових по-надълбоко в себе си за истинската причина да спазя правилата, изведнъж разбрах, че ми бе втълпено да се покорявам на властта над мен. Щом Божията мъдрост бъде записана в ума и сърцето, действията ти се чувстват подбудени да се съобразяват. Все по-често действията и реакциите ми се диктуват от познанието на Божието слово.

„Твоето слово е светилник на нозете ми и ведилина на пътеките ми. Заклех се и го потвърдих, че ще спазвам праведните Твои присъди... Възприех Твоите изявления за свое наследство довека, защото те са радост за сърцето ми. Приклоних сърцето си, за да върша повеленията Ти винаги и докрай. /Пс. 119/

Все пак Бог е написал съветите Си относно най-често срещаните дилеми, с които така или иначе ще се срещаме в Живота си. Добре е да се вслушаме в Гласа Му, да открием личното Му напътствие към конкретната ситуация и да знаем, че не сме единствените, които минават по този път. Има вход, има и изход и дори в края на тунела да няма винаги ярка светлина, то със сигурност има пъстра картина, осияна от надеждата за нови предизвикателства...

Още малко за свободата...

Бог създаде човешките същества с копнеж за взаимоотношения. С копнеж да бъдат заедно и да не преминават в живота сами. Някои удовлетворяват този копнеж като откриват партньор за цял живот. Бог е създал брака да задоволи специално този копнеж за взаимоотношения, за да даде другарство по пътя на живота. Част от доброто съжителство е способността да виждате партньора си като отделна личност, различна от вас, със свои чувства и нужди. С други думи, брака не съществува само за да задоволи вашите нужди. Когато разглеждаме другия само в светлината на това, как ни влияе, ние сме в голяма беда. Това е егоцентричност. Принизяваме го до предмет, който служи на собствените ни нужди.

Друг начин, по който позволяваме на другите да съществуват със собствените им права, е да им позволим да имат собствен опит. Трябва да разберем опитността на партньора ни, да се отъждествим с него и да бъдем състрадателни. Способността да го правим се нарича съчувствие.

Ако не мога да ви позволя да бъдете личност със свои лични права, тогава не мога да ви състрадавам. Винаги ще гледам на вашия опит като нещо, което касае единствено мен, или ще реагирам на преживяванията ви, като мисля единствено за себе си, а не за вас.

Третият начин, е да отдадем на нашия партньор свободата да бъде различен от нас. Какво би станало, ако единия иска секс, а другия не? Ако единият обича да излиза, а другият не? Ако единият иска голяма къща, а другият не? В добрия брак съпрузите ценят различията си и ги уважават. Те се изслушват един друг, размишляват, правят компромиси и понякога се отказват от желанията си. Защото двойствеността съществува, тя е факт, а единността може да се развива.

В семейства, където на личността не се позволява да бъде различна, нещата не се развиват добре. Съпругът и съпругата се осъждат взаимно за предпочитанията си. Или приема различията като лична обида или липса на любов.

Ако контролирате свободата на своя партньор, вие не сте вече обект на любов. Превърнали сте се в две неща, срещу които другия ще се бунтува – господар на роб и родител. Съпругът или съпругата не са били създадени да бъдат което и да било от двете. Ако контролирате, помнете цената, която ще платите накрая – вашият партньор ще се бори да бъде свободен и зрял възрастен човек. Той е бил създаден да бъде личност, свободна от контрол така, че сам да донесе тази своя индивидуалност при вас, за да можете да оформите своето „ние”. Ако отнемете тази свобода единността ще бъде обикновен придатък на вас самия.

Бунтът срещу контролирането е мотивът, който се крие зад многото любовни афери и др проблеми. Такъв партньор, който се чувства контролиран, не е зрял достатъчно, за да устои с поставяне на граници и често реагира като влиза в любовна афера, за да „бъде свободен”. Свободата става смъртоносна и той пада като овца на заколение.

Ласкателството и привидната свобода са убедителни думи, които дават „облекчение” от натякването и чувството за вина насадено от контрола, получаван в къщи. Дайте свобода и изискайте отговорната й употреба в служба на любовта...

Из „Границите в семейството”

ПОСТАВИ ГРАНИЦИ...

„Неговата безотговорност прави живота ми ужасен” – започна разговора Джен. Докато слушах, можах да видя, че нейното дълбоко чувство на безнадежност я държеше в затвор. Можех да видя безброй начини, чрез които тя би могла да се освободи от модела на поведение на своя съпруг. „Защо не спреш да плащаш за неговите грешки и да го вадиш от ямата? Защо продължаваш да го измъкваш от кашите, които сам забърква? – попитах я аз.

„Той си е такъв и аз просто трябва да се примиря”.

Когато продължавахме да разговаряме, аз открих проблема, който лежеше в основата и пречеше на жената да направи своя избор. Тя не виждаше себе си като свободна личност. Никога не й беше идвало наум, че има свободата да откликне, да направи избор, да ограничи начините, по които неговото поведение й влияе.

Тя се чувстваше жертва на всичко, което съпруга й прави или не прави... Бог е създал цялото творение да бъде свободно. Божият замисъл за нас не е да се поробваме един други, а напротив да се обичаме доброволно. Бог ни е създал да имаме свободен избор по отношение на живота, на другите хора, на Бог и на самите нас. Но, когато се отвърнахме от Бога, ние загубихме нашата свибода. Бяхме поробени от греха, от егоизма, от вината и от куп други фактори.

Ето по какъв начин ап Павел казва на галатяните да поставят своите граници пред всеки вид контрол и да станат свободни: „И така стоите твърдо в свободата, за която Христос ни освободи и не се заплитайте отново в робско иго.” Джен се чувстваше поробена от поведението на своя съпруг и не виждаше възможните избори, които може да направи. Бог ни казва да не бъдем обект на какъвто и да е вид поробващ контрол.

Когато човек осъзнае свободата, която има от своя партньор или който и да е друг, пред него се отварят много възможности. Границите ни помагат да разберем точно къде започва или свършва нечий контрол. Точно както съседът не може да ви насили да боядисате вратата си в лилаво, така и никое друго човешко същество не може да ви принуди да сторите каквото и да било. Това е в нарушение на основния закон на свободата, който Бог е постановил във вселената. За да функционира любовта, всеки от семейната двойка, трябва да осъзнае своята свобода.

Семейството не е робство. То е взаимоотношение основано на любовта, дълбоко вкоренено в свободата. Където съществува контрол, там няма свобода. Любовта е възможна само там, където има свобода...

Запомнете, където няма свобода, има родство, а където има робство, там има бунт. Любовта съществува само там, където присъстват свободата и отговорността. Любовта създава повече свобода, която води до по-голяма отговорност, което води да все по-голяма способност да обичаме...”

Това е част от книгата, която зачетах днес – „ГРАНИЦИТЕ в семейството” от д-р Хенри Клауд и д-р Джон Таунзенд

Издателството е НОВ ЧОВЕК. Приятно четене J

ТВОРИ ЦВЕТОВЕ... и взаимоотношения

Всяка цветова гама придава на човек различно настроение. Но дали различните настроения могат да бъдат обозначени с определен цвят? Цветове във взаимоотношенията...

Когато се върна в годините назад, виждам преходния момент в живота на повечето хора, който е свързан със съдбовното „да” и всичко пред очите ти става бяло и чисто. С годините цветовете се менят толкова често, както и сезоните – от цветно, до бяло-черно и обратно. Почти винаги „цвета” на настроението ти определя и „цвета” на днешните взаимоотношения с близките, приятелите и пр. Постояно си повтарям, че ако се ядосам в работата и деня ми стане сив, едва ли някой в къщи е виновен, че да пренасям сивотата и във взаимоотношенията ми с момчетата например. Иска ми се да сме изградили такива пъстри взаимоотношения за тези 17-18 год, в които са мои деца, че нищо да не е в състояние да им влияе. Че от кого зависи, не от мен ли? Мислим си, че външни фактори влияят на отношения и взаимоотношения, но истината е, че всичко се корени във вътрешния човек, нашето „Аз”, от което ни е толкова трудно да се откажем или просто да го пренебрегнем някой път. Искаме всичко да се върти около нас, винаги на нас да ни е добре, ние да диктуваме парада. Идват обаче критични моменти, когато се налага да вземем решение, да забравим малко за комфорта си, да разберем, че не всичко е само бяло или само черно, но има и други нюанси, с които трябва да се съобразим. И ако все още се учим как правилно да подбираме цветовете и се опитваме да разберем какво ни отива, може да възникне удивителен страничен ефект – изведнъж ще започнем да забелязваме около себе си цветове и багри, за които преди дори не сме подозирали.

И се сещам за вчерашния прекрасен ден, в който се събудих в най-черното си настроение от дни наред, но приятелски разговор с добронамерен човек начерта красиви багри в съзнанието ми и веднага черните окраски бяха заменени с пъстри такива, които изпълниха деня ми с настроение. Дълги години откакто не рисувам, въпреки, че съм завършила художествено училище, но изведнъж осъзнах, че на всеки от нас е дадено да рисуваме, да чертаем в сърцата на хората около нас и близките ни. И ако рисуваме с топли цветове няма начин с времето картината на живота ни да стане приятна, изпълнена с живот, привлекателна и привличаща окото. Не съм художник, но взех решение да рисувам и да не спирам. Създадени сме да творим, както твори нашия Създател...

УДАР И НА ЗЕМЯТА

Върви една жена по пътя си, забързана да напазарува и бързо да се върне при болния си съпруг. Трябва да сготви, да създаде уют в малката си гарсониера, чака я работа и тя бърза ли бърза. Свива на ъгъла на магазина, остават й два метра до вратата и в този момент усеща удара, който я събаря стремглаво към земята. Ударът е силен и ненадеен. Не го е очаквала. Не го е търсила. Била е вперена в грижите и задачите, които я чакат... Мъжът си има своите болежки и замислен за поредната вечер, в която му се иска да разтовари, без да го викат спешно, бърза за магазина. Не вижда жената или по-скоро я вижда тогава, когато вече е твърде късно и неможе да избегне удара. Дори не й помага, поглежда я пренебрежително и подминава... Болка, недоумение, въпроси и какво ли още не се въртят в главата на жената. Изправя се бавно, макар, че просто й се иска да продължи да лежи на земята и да не прави никакво усилие. Не се е замислила дори, колко е трудно да се изправиш, когато те блъснат на улицата. Изпитваш срам, безсилие и болка. Е, добре, че няма нищо счупено. Един въпрос изгаря съзнанието й и не може да го потуши: „Защо никой не й подаде ръка? Защо нямаше човек, който да й помогне да се изправи?”

Дали на всеки се случва да се препъне и падне? Или просто някой да го „блъсне” по пътя? Мисля, че да! И мисля, че не един път! Ако се фокусираме върху „нападателя” ни чакат само натрупване на негативни чувства и емоции, които не избледняват с времето, а се задълбочават. Ако се фокусираме върху чувствата, които като гейзер избликат, и на които даваме воля често, ни чака самосъжаление и още негативни чувства, от които няма спасение. Мисля си, че Бог винаги ни подава ръката Си, за да се подпрем и да се изправим. Лошото е, че не винаги Я виждаме, или усещаме. Най-често просто забрявяме, че Той е готов да ни помогне, защото е невидим за окото. Сетих се за стихчето, което ни казва: „Кой си ти, който съдиш чужд слуга? Пред своя си Господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го изправи...” Бог е силен да те изправи. Нека изграждаме характера си, защото когато погледнеш дълбоко в себе си, в труден момент и се увериш, че Бог е силен, ще бъдеш благодарен за трудните моменти, които са градили доверие и упование в сърцето ти. Има или няма ръка, която да ти помогне не е от такова значение, важното е, че Този, от Който зависи твоето стоене е на мястото си. Удар и на земята, но прегръдка, топлина и утеха, когато е градено доверие...