Почувствах полъхът на вятъра. Лицето ми се покри с песъчинки. Отворих очи. До където ми поглед стига пясък. Не бях виждала пустиня и погледа ми се почувства полъскан. Жадувах за нови светове. Красота. Бях уморена, но изживяването, което ми предстоеше беше повече от желано. Огледах се. Бях сама. Чувствах присъствието на множество, но въпреки това не виждах нищо. Невероятно. Сънувах ли? Направих крачка, после още една. Усмихнах се. Спомних си различни думи за „пустиня” на еврейски и започнах да ги повтарям, сочейки ги с пръст. Беше ми забавно. Крачака след крачка, не разбрах как са минали часове. Огледах се отново. Защо бях тук? Не разбирах. Обзе ме чувство на безсилие и тъга. Необятността на пустинята ме претесняваше. Харесваше ми, но трябваше да свърши всичко това. Минаха часове. Започнах да ожаднявам, а не виждах нищо около себе си, което да ме насочи към определена посока. Не знаех на къде е север, нито юг. Човек без посока е загубен – помислих си. Бях загубена. Напираха купища въпроси в съзнанието ми, на които уж знаех отговоря, но всичко изглеждаше тъпо пред ситуацията в която бях. Минаха още часове. Не издържах без вода. Исках да извикам, но нямах сили дори да помръдна. Коленете ми омекнаха и се свляках като прегоряло цвете от силното лятно слънце. Бегло си спомням оромната мъжка ръка, която ми подаде вода. Отпих. Това беше единственото от което се нуждаех за да продължа да живея. Чувствах всяка капка,която ми връщаше силите... и тогава се събудих. Капки пот покриваха лицето ми. Посегнах с ръка и напипах малки песъчинки по лицето си. Огледах се. Погледа ми се спря на Библията до леглото ми с големия черен кръст. Всичко изглеждаше нереално, но аз знаех – душата ми въздиша за Тебе!Вече нищо не ще бъде същото...
„Превръща Бог пустиня във водни езера...”/Пс 107:35а/
„Както еленът пъхти за водни потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже мой!”/Пс.42/
...Ти си тук! Само това има значение днес!
снимката е от тук: http://hicomm.bg/lubopitno/sedem-naj-krasivi-oazisa-v-sveta.html?read=2
