Закъснявам. Часът е 5 и вече трябваше да съм тръгнала за работа. Не знам какво ми става! Вярно, че съм развълнувана за предстоящи събития, които по-скоро ще ме подложат на поредния изпит, отколкото да се рея в облаците, но чак пък по нощите да ставам. Усмихнах се, такова спокойствие ме бе обзело, че чак клони към безразличие J. Бях започнала, на шега почти, да чета книгата на пророк Исая, но стигайки до шестата й глава си останах там. Четях и си мислех дали думите, които пророка изрича не би ги казал и днес, ако беше живял в наши дни. Толкова актуално ми звучаха. Виждах цялата картина на събитията и ми изглеждаше така познато. Един пророк, който виждаше безнадежното състояние на своя народ, нуждаещ се от лично видение и среща с Невидимия, което би го насърчило да продължи в този безпътен свят. И тогава се случи чудото: "Видя Господа седнал на висок и издигнат престол и полите Му изпълваха храма. Над Него стояха серафимите казвайки: Свят, свят, свят е Господ на силите!" Представих си тази прекрасна картина и си помислих как всеки един от нас се нуждае точно от това – да види обекта на своето поклонение. Вярно е, че сме блажени без да сме видели, но все пак... Може ли човек да носи благата вест и да свидетелства ако не е имал лична среща с Исус Христос? Невъзможно.
Тогава същия този пророк осъзна своята недостатъчност и греховност: „Горко ми! Загинах! Понеже съм човек с нечисти устни и живея сред народ с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на силите.” Едва ли някой, който някога е „видял” Господа би се наслаждавал в задоволство на състоянието, в което се намира. Почувствах се „кофти” поради лидерството, което имаме. Не зная трябва ли да се чувствам част от всичко, което се случва, но така или иначе сме част и се чувствах толкова виновно. Искаше ми се някакси да имам пръчица или просто копче, което при натискане всички, които така посветено говорят за „Него” да Го видят и да осъзнаят своята греховност, нищожност и посредственост. Имаме ли мяра, с която да измерим святостта? Едва ли, ако ние самите сме си самодостатъчни.
Ето го големия пророк седящ в нозете на своя Господ осъзнал своята недостатъчност и тогава: „Като се допря до устните ми, рече: Беззаконието ти се отне и грехът ти е изкупен. И каза: Кого да пратя? Исая каза: Ето ме изпрати мен... От кого зависи изкуплението ми? Какво бих могъл на сторя? Коя е моята част и коя частта на Господа?
И каза:
„Иди, кажи на този народ:
С уши непрестанно ще чувате, но няма да схващате, с очи непрестанно ще виждате, но няма да разбирате. Направи да затлъстее сърцето на този народ, направи да оглушеят ушите им и затвори очите им, да не би да видят с очите си и да чуят с ушите си, да разберат със сърцето си и да се обърнат, та да се изцелят.”
И продължава да ми звучи актуално. Както за този, който е повикан да извърши работата, така и за всички онези, които чуваме и виждаме, но като, че нищо не виждаме и нищо не чуваме. Горко ни! Горко ни, ако поучаваме без самите ние да сме научени. Ако изискваме, без ние самите да сме покорни на думите, които излизат от собствените ни уста.
Има надежда, но само за този, който реши да уеднакви думи и дела! Уникална шеста глава на пророк Исая. Не ми се тръгва, но денят ме зове. Колко станно започва. В какво ли ще бъда изпитана днес? Готова съм : ) Изпрати мен!
Апологията на Аристид е едно от най-ранните християнски произведения. Съвсем малко е известно за автора. Предполага се, че е написал своята апология около 125 г. когато император Адриан е посетил Атина (Евсевий, История, 4.3.).
Трябва да тръгвам. Качвам се в колата и паля. Едва когато потеглих бавно, видях десетките нападали есенни листа върху капака. Спрях и се огледах. Всичко около мен бе покрито със стотици листа.
Спирам колата си под едно дърво до блока. Спомних си кога го засадихме, беше едно малко, хилаво, никаква надежда за оцеляване нямаше. Дори не съм разбрала кога е станало толкова голямо, че листата му почти покриват сутрин колата ми. По принцип се дразня когато е засипана с листа или със сняг и трябва 5 мин да се боря за да стартирам нормално без да летят зад мен падащи препядствия J Тази сутрин обаче беше различно, видях красотата на цветната пъстрота и носталгия ме заля по отлетялото така бързо лято. Може би съм по- чувствителна поради изпитанията сполетели така внезапно дома ми. Незнайно защо, нахлуха мисли за отлитащата младост, спокойствието на зрелостта и настъпващата старост.
Половината ден ми мина в болницата сред възрастните жени в хирургичното отделение. Беззащитността на тези жени, претърпели хирургични интервенции ме натъжаваше. Докато помагах на една от жените да се изправи си помислих, че скоро е била силна и здрава жена. Тогава се сетих, че Бог няма да допусне да бъде изпитан човек повече от неговата сила. Виждах слабостта на тези жени, но не можех да видя силата на Господа, в Когото вярвах. Колко пъти бях цитирала този стих от посланието на апостол Павел към Коринтяните и винаги като, че ли бях наблягала на силите на човек, на изходния път от всяка ситуация. Днес обаче, докато говорихме, мислите ми се насочиха към „верността на Господа”. „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; но верен е Бог, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, а заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така че да можете да го издържите.” „Верен е Бог” си повторих и потретих...
Минах с колата покрай близкия парк и спрях. Гледах падащите разноцветни листа и си мислех за верността на моя Бог. Знаех, че само след няколко месеца всичко отново ще е зелено и пълно с живот и не ми трябва кой знае каква вяра за да повярвам, че ще се случи. И въпреки, че човешкия живот върви към своя залез, Бог е верен да изпълни всичко, което е обещал. Виждаме слабостта на човеците, защо да не повярваме в силата на Силния?
Непрекъснато сънувах, мечтаех, стремях се към реалността на минал опит, защото исках да избягам от истината на настоящето. Осъзнавах, че и настоящето не е истинската действителност. Един ден обаче, ще имаме съществуване, което ще е истинско, пълно, без сълзи, немощи, страдание. Очаквам този ден, но до тогава „истинската действителност” ще я приемаме с вяра : ).
Бях недъгава физически от самото ми раждане. Като, че бях привикнала с неловките погледи, странните подмятания или просто пренебрежителното отношение на хората. Често се затварях в себе си с месеци. Почти нямах приятели, но малкото, които имах ми бяха ценни, всъщност безценни. Те бяха моят пристън, упование и утеха. Бях особено чувствителна и незнам как усещах в реакциите на хората тяхното отношение, страх да ме заговорят, като, че бях и психически недоразвита. Това засилваше моята неприязън към себеподобните. Бунтът, който растеше в мен ме тормозеше, но не можех да се справя сама с него.
Една от двете ми приятелки беше християнка. В малкото си свободно време ми четеше от Библията и това стана единственото време, в което се реех в облаците. Приемах всяка дума буквално, сякаш се отнасяше всичко за мен, говореше ми, рисуваше картини...
Ден след ден, среща след среща, усещах спокойствие, каквото никога не бях изпитвала. Забелязах, че се събуждам сутрин не с гняв и недоволство, а с молитва и радост, които не идваха поради някаква конкретна ситуация или повод. Сълзите все по-рядко се появяваха в очите ми, а звънливия ми смях дори и мен стряскаше. Не бях се смяла от години, а сега се смеех често с приятелките си. Ежедневието ми беше трудно. Физическата болка беше моят непрестанен спътник, въпреки това, радост изпълваше сърцето ми и желание за живот препълваше душата ми.
Знаех, че сме временно на тази земя и копнежа ми по Господа растеше. Той щеше да дойде отново и да вземе при Себе си всеки, който вярваше в Него, който Го беше изповядал с устата си и прославил в сърцето си. И тогава прочетах: „Господ не забавя това, което е обещал, според както някои разбират бавенето, но заради вас търпи дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние. А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и делата по нея ще изгорят. И тъй понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие? Трябва да водите свят живот в благочестие, като очаквате и желаете идването на Божия ден, поради който небето, възпламенено ще се стопи и стихиите нажежени ще се разложат. А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда. Затова любезни, като очаквате тези неща, старайте се да се намерите чисти и непорочни пред Него, с мир в сърцата си.” /2Петър 3:9-14/.
Почувствах се лека като перце. Забравих болката. Мир заля цялото ми същество. Сълзи потекаха по страните ми, но вече не сълзи на болка, а на радост. Окрилена от мечтата си видях бяла пътека – мойта съдба. „Ново небе и нова земя...”
Днес се събудих с усещане за хубав, слънчев и удовлетворяващ ден. Най-вероятно защото поспах до 7 часа, което си е постижение. Ранното ставане ме изтощава, затова и неделния ден е просто празник. Сещам се, че утре е рождения ден на малкото ми, пораснало момче и ми става още по-приятно.
По навик грабвам Библията и започвам наслуки този път. Отново съм пред дилема в професионален план и очаквам просто „светла звездичка” да заблещука в съзнанието ми, после бях готова и на „светкавица”, само и само да разбера каква е Неговата воля, правилната стъпка... изхода.
И тъй като нищо свръх-естествено не се случи J си направих кафенце и просто си почетах без да имам нагласа за конкретни събития. Мислите ми бяха наклонени към времето, в което Бог освободи и спаси толкова много хора /90година и след това/. „Видях” как много хора оставяха греховете си поради това, че бяха намерени от Господа. Радост препълваше сърцата, окрилени и насърчени търсеха общение и изобщо глад за „духовното” ни гонеше. Мислено се върнах назад във времето и някакси ми стана леко и хубаво. Господ се откриваше пред нас и искахме да Го познаваме повече и повече...
Малко по-късно мислите ми се насочиха към сегашната ситуация в Църквата. Разбира се всеки прави заключения според това, което е видял, това до което се е докоснал, това до което е достигнал. „Видях” много християни, които говореха само за себе си и собствените си дела. Те изглеждаха като добри и прилежни християни, но нещо им липсваше. Господ беше зад гърба им, а пред тях имаше тъмнина. Искаха да бъдат съвършени във всичко. Стремяха се да правят всичко добре, подбираха думите си, вършеха добри дела, но нещо им липсваше. Изведнъж осъзнах, че те бяха отклонили вниманието си от Господа върху себе си. Тези хора бяха огромна част от Църквата. В стремежа си за съвършенство бяха променили фокуса от Господа към себе си. Съвършенството на тази земя е утопия. Въпреки това ние ще продължим да се променяме, но само във фокуса на Нашия Спасител...
Опитвах се да чета, но мислите ми непрестанно бягаха в сравнение на Църквата сега и преди години. Видях цели църкви, които проповядваха себецентрично и бяха забравили Христос, дори не споменаваха и веднъж Името Му. Беше ми така болно за тези християни... Осъзнавах, че голяма част от хората не познават Христос, и не са познати на Него...
После „видях” славата на Господа. Скръбта се превърна в радост и си помислих, че си струва човек да живее за Господа. Вчера си казвах, че всичко е така отчайващо, че не си струва да правиш толкова усилия, църквата е така обезсърчена, хората са толкова недружелюбни, пастора е толкова... стоп, мислите в тази посока не са полезни за никого. Днес деня е прекрасен и си струва човек да „послужи” на Господа. Бог е светлина, Той обитава в непрестъпна светлина, а същевремено ние сме светлина в Господа /1Тим.6:16, Еф.5:8б/. Нека отразяваме Неговата светлина, но това може да стане само ако гледаме постояно към Него, ако центъра ни е Той, ако упованието ни е в Него, ако красотата ни е в Него... Обичаме те... Денят наистина ще е прекрасен...
Спомням си думите на Бил Хайбълс, който казва: „Лично аз никога не съм разбирал бездействието. Защо един човек предпочита да седи, вместо да се рее високо, да гледа отстрани, вместо сам да играе, да залинява, вместо да се развива? Не мога да проумея това!”
Въпреки, че Христос е нашия пример и постоянно се стремим да се уподобим на Него, да подражаваме на това, което е вършил, се оказва, че много по-лесно е да си приказваме за нещата отколкото да станем и да свършим работата. Ясно е, че да си лидер е престижно, но освен това е и свързано с много работа. За съжаление все по-малко хора можеш да ангажираш в извършването на определени дейности. Разбира се, не слагам всички под общ знаменател, но когато ми се наложи да потърся човек за няколко дни да ни помогне, се оказва, че не е толкова просто. Иначе през ден ме спират за да ме попитат дали има свободно място... Не разбирам и не спирам да мисля. Едва ли ще открия топлата вода, но започвам да си мисля, че голяма вина за мързеливото поколение в църквата ни имат служителите. Да, нещата винаги са двустранни, но за да има активни хора, някой трябва да забележи потенциала и да им се даде възможност за развитие. Дали днес някой инвестира в хора? Спомням си преди време пастири покриваха обучението на млади хора, решили да се посветят в изучаване на Писанията. Сега дори не се говори за образование. Като че ли нямаме стимул за развитие и оттам действие.
Апостолите познаваха Тората, имаха нужда само от Духа за да разпали огън в сърцата им и да се одързостят. Понякога първата църква имаше нужда някой от апостолите да ги упъти във вярата и му задаваха въпроси, на които той с радост отговаряше, защото това довеждаше църквата до правилно действие. Те питаха, получаваха отговор и после действаха. Ние питаме, питаме, питаме, ако получим отговор дори и не се замисляме да действаме, защото отговора не ни харесва и продължаваме да питаме. Тогава много често си намираме човек, който ни казва това, което искаме да чуем...
Бог ни даде Словото Си. Даде ни и Духа Си! Изпълни ни със сила. Подбуди хора, който да запишат Неговите думи за да имаме пример – и положителен и отрицателен. Решението да му служим зависи от нас. Той иска да се вслушаме в Гласа Му и да сме готови за действие. Бездействието убива Духа в нас и отваря врати за „големи проблеми”. Всяко начало започва с молитва...
