Отново в Балкана...

Този път разходката, която решихме да направим е в Тетевенския край. Единственото което знаех за гр. Тетевен е, че се намира в Ловешка област, през него минава река Вит и е в полите на Стара планина. Никога не съм имала възможност да остана няколко дни, в които на спокойствие да разгледам района. Оказа се невероятно място за отдих и почивка.

Това е гр. Тетевен – град намиращ се в планински район, между върховете Острич, Петрахиля, Червен,Трескавец и

Вежен .
След като разгледахме града решихме да отидем до Гложенският манастир, който се намира съвсем близо до Тетевен. Това, което видях надхвърли многократно очакванията ми. Манастирът се намира на върха на планината и до него трябваше да стигнем карайки по път, широк не повече от 3-4 метра, където две коли е невъзможно да се разминат. Пътят лъкатуши между дърветата, но и да не искаш изпитваш ужас, поглеждайки от лявата страна, където отвесно виждаш пропаста надолу, или гуми на обърнала се кола по склона, на който края не се вижда. Така караш километри, а в момента в който достигнеш върха вече коленете ти треперят и си доволен, че отново можеш да се разхождаш. Природата е невероятна, но най-хубавото е, че се чувстваш кацнал на балкона на най-високия етаж на България и остава само да полетиш надолу. Ако вдигнеш ръка оставаш с усещането, че си погалил облаците, които изглеждат съвсем близо до теб. Няколко думи за манастира. Много интересно и живописно е разположен. Иначе самата църква е изключително малка. Приличаща на замък Божията обител е кацнала на висока каменна тераса отделена от околната среда със стръмни скатове и отвесни скали. Намира се на 870м. надморска височина. Има помещения, в които туристите могат да пренощуват. Ето и снимките, които направих.

Накрая минахме през Рибарица. Едно от най-дългите села в България, разположено по поречието на река Бели Вит, на 5-6 км. от Тетевен. Дълго е близо 12 км. Там се срещнахме с приятели дошли да се полюбуват на красивата българска природа. Показаха ми невероятни английски книги, свързани с археологията, от които дълго не откъсвах поглед. Само мога да мечтая да бъдат преведени на български. Но се надявам. Срещата беше вълнуваща – след толкова години и незабравима. А двете момиченца, като цветни пеперудки пригласяха на птиците, със звънките си гласчета на английски. Ето и няколко снимки от Рибарица.

Колкото по-малко човешка ръка се докосва до природата, толкова по-добре. Бог си знае работата. Само да имаме очи да виждаме и уши да слушаме...