Интересуваме ли се наистина за хората около нас или по-скоро сме заинтересовани за личното ни изграждане, реализация, успех...
Замислих се тези дни за това, че хората в обществото ни се делят на няколко категории. Едните са вечно оплакващите се. Те са все недоволни и добро, и зло да им се случи в живота. Имат пари за нуждите си, но въпреки това, роптаят че нямат достатъчно. Недоволството се излива от всяка тяхна дума. Другите са също недоволни, но не го показват. Те казват „добре сме”, но в действителност изобщо не го мислят. Слагат маската на успеха и преструвайки се, мислят, че ще променят нещо. Третата категория хора са тези, които са променили нещо вътре в себе си, живеят според принципите си и говорят това, което действително живеят.
Мислейки тази сутрин за типовете хора си зададох въпроса. Какви личности изграждам около себе си? Със сигурност всеки от нас има влияние върху живота на хора. Дали това е само нашето семейство, дали е по-голяма група от хора, няма значение, но ние чрез поведението си, думите, влияем на тези около нас. Минавам покрай няколко познати, които не съм виждала отдавна и задавам познатия въпрос: „Как сте?” Докато някой си отвори устата да отговори вече съм подминала и дори съм забравила, че съм срещнала тези хора. Влизам в църквата, усмихната, приветлива и задавам същия въпрос или „Какво правите?”, но няма време да чуя отговора. Толкова сме вглъбени от собствените си личности, собствените си амбиции, собствените си мисли и реализация, че не обръщаме внимание на хората около нас.
Не трябва служението да стане толкова професионално, че да се загубят личните взаимоотношения и отношенията ни да станат дълечни. Обичаме, но не сме се научили как да проявим и да покажем чувствата, които изпитваме. Много е лесно, въпреки различията, които съществуват между хората. Проявата на заинтересованост може да тласне човек в правилната посока и да го насърчи да се справи с трудните ситуации в живота си. Апостол Павел казва: „Един на друг теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон”/Гал.6:2/. Хората с които си трябва да знаят, че за тях съществува възможност да споделят личната или професионална трагедия, през която преминават. Трябва да знаят, че могат да ти се доверят, не само когато се разглеждат професионални въпроси, но и когато имат нуждата да споделят проблема, в който стоят.
Понякога съм толкова заета, че нямам време да попитам децата, как е минал денят им. До миналата година работех на две постоянни места, но изграждането, грижата за децата са по-важни от професионалното развитие. Когато минат няколко дни, в които не сме разговаряли знам, че има проблем. Създавам условия и сядаме да говорим. Какви условия? Понякога гледаме анимационни филми цяла вечер с пуканки и нещо сладичко, понякога свирим цяла вечер, зависи от настроението. Но винаги може да създадем обстановка, която да предразположи децата, да поговорят. Те трябва да знаят, че винаги имаме време за тях, трябва да имат свободата да ни се обадят, да споделят, да се доверят, защото ако ли не – веднага ще се намери някой друг, който да свърши нашата работа, но тогава може и да е късно.
Обичам да гледам как хората около мен се променят. В офиса, в който работех изградих трайни взаимоотношения с доста хора и ми беше интересно да наблюдавам реакциите и промяната в хората /понякога промяната не е положителна, но тогава е още по-интересно, те ти правят зло, ти правиш добро и наблюдаваш реакцията, забавно е/. В църквата е страхотно да виждаш как хора споделят и променят начина си на живот. Бог си е на мястото. Той слуша, вижда и чака. Чака човек да направи крачка към промяна. Дали сме готови да забравим малко за себе си и да се вгледаме в човека до нас? Знам, че има хора, които години наред живеят в невероятни проблеми и нещастия. А ние минаваме покрай тях, казваме „Алилуя” и подминаваме сякаш ги няма. Ако сърцата ни са изпълнени с радост и възхвала към Създателя, то и ще загърбим малко собствените си нужди и удобства, и ще отворим сърцето си за нуждата и болката на нашия ближен. А Той, Христос, ще се погрижи и за нас. Той няма да ни забрави и няма да ни остави. Нека влиянието, което имаме в живота на хората, с които сме във взаимоотношения да го употребяваме за Слава на Господа, а не за облагодетелстване или манипулация. Прекрасно е да сме обградени от хора, които са готови да запретнат ръкави, да мислят върху решаването на неотложните задачи, стратегиите и средствата за изграждане, като умовете са им изцяло върху „задачата”, която трябва да се изпълни. Но нека да не забравяме, че работим с личности и ако искаме те да бъдат изградени, трябва да помислим и за взаимоотношенията и нуждите им, които лесно могат да бъдат пренебрегнати...
Замислих се тези дни за това, че хората в обществото ни се делят на няколко категории. Едните са вечно оплакващите се. Те са все недоволни и добро, и зло да им се случи в живота. Имат пари за нуждите си, но въпреки това, роптаят че нямат достатъчно. Недоволството се излива от всяка тяхна дума. Другите са също недоволни, но не го показват. Те казват „добре сме”, но в действителност изобщо не го мислят. Слагат маската на успеха и преструвайки се, мислят, че ще променят нещо. Третата категория хора са тези, които са променили нещо вътре в себе си, живеят според принципите си и говорят това, което действително живеят.
Мислейки тази сутрин за типовете хора си зададох въпроса. Какви личности изграждам около себе си? Със сигурност всеки от нас има влияние върху живота на хора. Дали това е само нашето семейство, дали е по-голяма група от хора, няма значение, но ние чрез поведението си, думите, влияем на тези около нас. Минавам покрай няколко познати, които не съм виждала отдавна и задавам познатия въпрос: „Как сте?” Докато някой си отвори устата да отговори вече съм подминала и дори съм забравила, че съм срещнала тези хора. Влизам в църквата, усмихната, приветлива и задавам същия въпрос или „Какво правите?”, но няма време да чуя отговора. Толкова сме вглъбени от собствените си личности, собствените си амбиции, собствените си мисли и реализация, че не обръщаме внимание на хората около нас.
Не трябва служението да стане толкова професионално, че да се загубят личните взаимоотношения и отношенията ни да станат дълечни. Обичаме, но не сме се научили как да проявим и да покажем чувствата, които изпитваме. Много е лесно, въпреки различията, които съществуват между хората. Проявата на заинтересованост може да тласне човек в правилната посока и да го насърчи да се справи с трудните ситуации в живота си. Апостол Павел казва: „Един на друг теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон”/Гал.6:2/. Хората с които си трябва да знаят, че за тях съществува възможност да споделят личната или професионална трагедия, през която преминават. Трябва да знаят, че могат да ти се доверят, не само когато се разглеждат професионални въпроси, но и когато имат нуждата да споделят проблема, в който стоят.
Понякога съм толкова заета, че нямам време да попитам децата, как е минал денят им. До миналата година работех на две постоянни места, но изграждането, грижата за децата са по-важни от професионалното развитие. Когато минат няколко дни, в които не сме разговаряли знам, че има проблем. Създавам условия и сядаме да говорим. Какви условия? Понякога гледаме анимационни филми цяла вечер с пуканки и нещо сладичко, понякога свирим цяла вечер, зависи от настроението. Но винаги може да създадем обстановка, която да предразположи децата, да поговорят. Те трябва да знаят, че винаги имаме време за тях, трябва да имат свободата да ни се обадят, да споделят, да се доверят, защото ако ли не – веднага ще се намери някой друг, който да свърши нашата работа, но тогава може и да е късно.
Обичам да гледам как хората около мен се променят. В офиса, в който работех изградих трайни взаимоотношения с доста хора и ми беше интересно да наблюдавам реакциите и промяната в хората /понякога промяната не е положителна, но тогава е още по-интересно, те ти правят зло, ти правиш добро и наблюдаваш реакцията, забавно е/. В църквата е страхотно да виждаш как хора споделят и променят начина си на живот. Бог си е на мястото. Той слуша, вижда и чака. Чака човек да направи крачка към промяна. Дали сме готови да забравим малко за себе си и да се вгледаме в човека до нас? Знам, че има хора, които години наред живеят в невероятни проблеми и нещастия. А ние минаваме покрай тях, казваме „Алилуя” и подминаваме сякаш ги няма. Ако сърцата ни са изпълнени с радост и възхвала към Създателя, то и ще загърбим малко собствените си нужди и удобства, и ще отворим сърцето си за нуждата и болката на нашия ближен. А Той, Христос, ще се погрижи и за нас. Той няма да ни забрави и няма да ни остави. Нека влиянието, което имаме в живота на хората, с които сме във взаимоотношения да го употребяваме за Слава на Господа, а не за облагодетелстване или манипулация. Прекрасно е да сме обградени от хора, които са готови да запретнат ръкави, да мислят върху решаването на неотложните задачи, стратегиите и средствата за изграждане, като умовете са им изцяло върху „задачата”, която трябва да се изпълни. Но нека да не забравяме, че работим с личности и ако искаме те да бъдат изградени, трябва да помислим и за взаимоотношенията и нуждите им, които лесно могат да бъдат пренебрегнати...
Прави ми впечатление, че на тази тема от блога няма коментари и се питам дали причината за това не е, че често изобличенята по отношение на нашата длъжност към Господа в любов към Него и ближния не са приятни за нашите уши...или пък мълчим, защото няма какво да кажем!?
ОтговорИзтриванеМоля се всички ние да бъдем чувствителни към Негогото водителство към гласа на Святия му Дух и да бъдем бързи да се покайваме и да тичаме отново в Неговите пътища!
Момчил