сряда, 17 февруари 2010 г.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

"КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА СЪДИШ!"


Новото време роди фрази: „Не ме съди!”, „Кой си ти, че да ми казваш какво и как да го правя!”, „Погледни си Библията – тя ти казва да не съдиш!”и пр. Много хора заслепени от свободията, в която са избрали да ходят, нямат и понятие, какъв е Библейския принцип на съденето, но за съжаление и много посветени християни и служители въпреки знанията, които имат не практикуват заръките на Христос. А какви са те?

На много места в Новият завет ясно ни е казано да не съдим! Но на също толкова ни е казано да съдим. Кога можем да „съдим” и кога не?

В Матея 7 гл. Бог казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени...” Т.е от една страна хората ще те съдят по начина, по който и ти ги съдиш, както и Бог – ще те съди така, както и ти съдиш хората. В Римл.2 гл се казва: „...защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш вършиш същото. Апостола тук пише до религиозни хора, които мислят, че понеже знаят кое е право и виждат грешките на другите непременно са прави, но това не е така. Друг пасаж в Яков 4 гл се казва: „... който одумва или съди брата си, одумва закона и съди закона, а ако съдиш закона не си изпълнител но съдия. Само един е законодател и съдия...” Имаме ясно указание да не злословим един друг, въпреки, че редовно го правим.

В 1 Кор.5гл. се говори за мъж, който е съгрешил с бащината си жена и апостола казва: „Защото аз, ако и да не съм телесно с вас, но като съм при вас с духа си – осъдих вече, в името на нашия Господ Исус, оногова, който така е сторил...” Т.е апостола казва, че е осъдил и настоява църквата да изпълни присъдата която е отредил. По-надолу казва: „Защото каква работа имам да съдя външните човеци? Не съдите ли вие вътрешните, докато външните Бог съди? Отлъчете нечестивият човек изпомежду си!” Т.е невярващите хора Бог ще ги съди, докато „вътрешните” или вярващите – ние.

Въпреки, че с години съм знаела този принцип, никога не съм разбирала, защо не се практикува в църквите. Сега не е време да говоря за църковно дисциплиниране, смятам, че то липсва като цяло в църквата днес. Разбира се, това да е така, си има своите причини, според мен ако мога да ги нарека „причини на времето”. Един мъж на вярата казваше: „Съденето е функция на властта, която се спуска надолу от самия Бог!” И въпреки, че в днешните времена управленската власт и съдийството са две отделни институций във времето на СЗ съденето и управлението никога не са били разделяни. В Псалм 82 се казва: „До кога ще съдите несправедливо и ще лицеприятствата към нечестивите?” Главно задължение на съдията е да защитава праведните. Това, което трябва да разберем е, че съдията имаше власт да отсъди. Да си спомним една случка. Мойсей е още в Египет. Ядоса се и уби един египтянин понеже се отнасяше зле с негов сънародник. На другият ден видя двама евреи да се бият и се опита да раздаде правосъдие и тогава, те казаха: „Кой те постави началник и съдия над нас?И нас ли искаш да убиеш...?” Бяха прави – Мойсей нямаше власт, никой не беше го упълномощил. В НЗ пък виждаме Исус в Лука 12 как срещна един човек, който заяви, че брат му го мами с наследството му, и казва: „Кой ме е поставил съдия или началник помежду вас?”/14ст/ Или Христос им казва, че има религиозни водачи, има съд, има Синедрион и пр. Най-логичното заключение е, че между съденето и управлението има връзка. На първо място Бог е върховен Владетел и Той е Върховен съдия. Но между хората също е валиден този принцип. Където има отговорност за управление има и власт за отсъждане. Както и обратното е валидно. Който няма отговорност да управлява няма и власт да отсъжда.

Някои неща не са в човешката власт и отговорност да се съдят. Ап. Павел казва: „За мене е твърде малко нещо да бъда съден от вас или от човешки съд, даже аз не съдя сам себе си...” Т.е от нас не се изисква да правим окончателни заключения за живота на някого, пък дори и за нашия собствен живот. Защото дори и съвестта да не ни изобличава, пак Господ е този, Който ще съди.../1Кор.4/ Всички ще застанем пред Господа на съд. /Разбира се вярващите не за осъждение, а за вечна награда/.

Кой може да съдим?

На първо място собственото си поведение, като критерии ни е Божието слово.

На второ място според властта, която ни е дадена, можем да употребяваме и съдене. Един съпруг и баща е отговорен да отсъди в семейството си. Семейството е изпитната площадка за публично служение. Ако един мъж знае как да управлява дома си, може да бъди издигнат за лидер в обществото. Не рядко може да чуем: „Ябълката не пада по дълеч от дървото” или „Каквито родителите, такива и децата” За съжаление най-често тези фрази се използват в негативен смисъл, тъй като родители, които не упражняват власт над семейството и децата си, а са напълно незаинтересовани, то техните деца продължават по този „объркан” път, по който вървят и родителите им.

В Евр.13гл и на други места в НЗ ясно се казва, че от църковните лидери се очаква да упражняват власт и да поддържат дисциплина. В 1Кор.5гл.ясно се казва, че трябва да се вземе конкритна позиция и действие спрямо грешния човек. Разбира се в обществото, в което живеем може този стандарт да е нормален и приемлив, но когато наречеш себе си християнин и последовател на Христос, трябва явно да разграничиш поведението си от това на света. Затова ако на човек му харесва да живее така, то трябва конкретно действие, дори и за кратко време, но да се покаже явно отношението на „вътрешните” към проблема. Виждам десетки конкретни ситуации, в които всички си затварят очите само и само да не бъде наранен някой, или да не си отиде. Но корените, с които в пълно съзнание заразяваме тялото рано или късно ще избоят.

Разбира се може да отсъждаме относно спорове междухристияни, както и неправилни учения, които се разпространяват в църквата ни.

Нашата отговорност е колкото да не съдим, според това, което Господ е казал да не съдим, толкова и да отсъждаме справедливо. Едно е ясно, ще отговаряме пред Исус ако съдим, когато не е наша работа, но и точно толкова ще отговаряме, ако не отсъдим тогава, когато сме задължени да го направим.

събота, 13 февруари 2010 г.

НАДЕЖДА... УВЕРЕНОСТ... ВЯРА


Последния месец е трудно време, за което може би след време ще се сещам с благодарност за взетите уроци за живота. Повече време прекарвам с биографиите на значими мъже или просто в Божието присъствие. Търсещите хора се чувстват самотни през по-голяма част от живота си. Невероятно е как някак през времето следваш определен план и мисия, за която си определен. Случват се ужасно лоши неща, които са поставени като преграда, която да прегради пътя ти за напред и въпреки това, понякога и без да разбираш как, я прескачаш. На фона на всичко, за което не мога да кажа защо се случва, вчера ми отказаха спирачките и се блъснах в един автобус... карах няколко километра без никакви спирачки... успях някак, не знам как, да спра преди пешеходна пътека, оставаше и да блъсна някой пешеходец... и все в този дух... Не зададох въпроса: „Защо?” Просто седях и бях потопена в благодат. „Угнетявани сме от всякъде, но не сме сломени, в недоумение сме, но не до отчаяние”/2Кор.4:8/. Надеждата, с която сме свикнали да вървим в определената посока не е достатъчна. Трябва ни увереност, до която може да стигнем само потапяйки се всекидневно в Божието слово. Днес разбрах, че има моменти когато и това не е достатъчно. Да вървим с вяра /ТВЪРДА увереност/ в нещата, които не виждаме е да стоим в Божието най-добро! Когато притежаваш нещо скъпо дълго време, забравяш колко голяма стойност има. Когато го загубиш, разбираш, че без него не можеш. „Отделени от Мен, не можете нищо...” Няма нищо по-добро от ежедневното „потапяне” в Божието присъствие. Да имаш благодат когато всичко около теб се руши, или всичко около теб кипи е нещо, което не можеш да купиш с пари, или да получиш поради заслуги. То се дава безплатно, по милост, на тези, които са преклонили коляно пред Него – Великият.

Обичаме Те, Господи! При кого да отидем? Само при Теб има думи на вечен живот...Не забравяме надеждата, в която сме призвани. Словото ни дава увереност, че пътя ни се управлява от Теб, тогава когато Ти се доверим... и покорим. Умножи и вярата ни, за да видим повече от това да живеем собствения си „тих” и „СПОКОЕН” ЖИВОТ В Твоето присъствие. Ще устоим на трудностите, ще платим цената, която трябва да платим за да видим това, което все още не сме видели да се случва – но обещано от Теб за последните дни. Знаем, че устояването ни във вяра не е свързано само с устояването ни като християни, но и в стоенето ни в призванието, което всеки един от нас си призвал. Живеем във време, в което нищо свято не се цени. Дай ни да живеем в това време, но да не сме водени от духа му. Готови сме да платим цената и очакваме... така както Ти очакваш... нас.