МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО

Ева отвори очи. Беше се събудила от силния лъч светлина, който влизаше през отворения прозорец. Още не можеше да осъзнае къде се намира. Ставаше всеки ден преди изгрева на слънцето и някак необичайно й се стори да се излежава до толкова късно. Сърцето й биеше лудо. Започна да осъзнава, че деня е неделя и реши да разгърне мечтите си от последните няколко седмици. Ева беше от хората, които обмислят всяка крачка по два пъти преди да я прекрачат, но този път реши да постъпи импулсивно. Хитра усмивчица мина по лицето й. Скочи бързо, надяна спортен панталон и маратонки и запали старото БМВ. Добра кола. Приятел. Споделяше й всичко, но като верен другар никога не я издаваше. Беше се смяла и беше ридала на рамото й, но въпреки това продължаваше да има авторитет и сила пред нея. Колата тръгна в посоката, в която пътуваше всеки делничен ден. Ева се усмихна и завъртя волана, Бмв-то бавно потегли по непозната тясна пътека, по което нямаше спомен да е минавало друг път. Време е за непознати и неизследвани пътища. Младото момиче се усмихна отново. Кара близо час, но й се стори минути. Мислите й бягаха в различни посоки. Беше объркана и се разкъсваше на хиляди късове. Въпреки това я заливаше необичайно спокойствие и мир, който със сигурност не идваше от нея. Беше свикнала всичко да преписва на Бог. Бурите, ветровете, но и всяко добро нещо идваше от Него. Нали беше станал нейн Баща. Баща й почина, нямаше го вече, за добро или за лошо тя беше и мъжа и жената, и всичко в дома си. Така от доста години нейният Небесен Баща полагаше пълни грижи за нея. Разчиташе единствено на Него. Ясно й беше казал: „...Не бой се, защото Аз съм с тебе, не се ужасявай, защото Аз съм твоят Бог. Ще те укрепя, да, ще ти помогна. Ще те подпра с праведната си десница...”/Исая 41: 10/. Но днес, пътувайки в тишината ясно чу: „Не бой се, защото Аз те изкупих, призовах те по име, Моя си ти. Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда и през реките – те не ще те потопят, когато минаваш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът не ще те опари. Защото Аз съм Еова, твоят Бог...”/Исая 43: 1-3/. Олекна й. Знаеше, че много пъти е била в критични моменти, но всеки път някак си, с Неговата подкрепа намираше правилната посока. Искаше и този път да е така. Беше й ясно, че рискуваше много, когато тръгва по непознат път. На всяка крачка усещаше неприятели и недоброжелатели... Стигна. Моторът спря. Небето беше така синьо, че се сливаше с очите й. Затвори очи и си спомни това великолепно място и как бягаше свободно с босите си крачета като дете. Не беше идвала много години. Припомни си всеки детайл от последния път, когато беше на това райско местенце. Усети прилив на енергия и свобода, която не беше изпитвала от години. От дъното на сърцето си викам към Тебе, Боже. Чуй гласа ми! Думите изплуваха неволно, а чувствата, които я заляха бяха неописуеми. Престъпи плахо, защото си личеше, че крак не беше докосвал стръковете покарала трева. Зарови глава в ръцете си и се опита да подтисне всички чувства, които напираха в нея. Защо дойде? Сигурна беше, че не е сама, а се чувстваше ужасно сама. Искаше да почувства забрава, дори коя е. Би дала всичко за една сутрин без умора и изтощение. Знаеше, че рано или късно всичко ще свърши. Хъсът й за живот някак си се беше загубил без да разбере. Нямаше от кой да получи подкрепа, пък и не го желаеше. Беше сигурна, че това, което наистина иска, никога не ще го има. И за какво ли? По лицето й се стичаха сълзи. Чу стъпки и неволно се обърна. На две крачки от нея се беше вцепенил от уплаха див заек. Опита се да не помръдва, за да не го уплаши. Гледаше го през сълзи, но неволното й движение го прогони. Проследи го с очи и осъзна, че е съвсем сама. Тогава чу отново онзи благ и тих глас, който не я оставяше на мира: „Така казва Господ, твоят Изкупител, Който те е образувал в утробата: Аз съм Господ, Който е сътворил всичко, Който Сам разпростя небесата и Сам разстла земята, Който побеждава учението на мъдрите и го обръща на глупост, Който потвърждава словото на Своя служител и изпълнява изявеното от Своите пратеници...”/Исая 44:24/. Стана й горещо. Думите звучаха в цялото й естество. Знаеше, че Бог се справя Сам с делата Си и това я изпълваше с респект и страхопочитание. Изведнъж осъзна, че въпреки, че е само жена имаше Неговата невероятна подкрепа. Неговата любов, търпение и доверие я изпълниха със сили, от които имаше толкова голяма нужда. Сякаш й поникнаха криле. Идваше й да полети. Дали ангелите са с крила? Добър въпрос, но това в момента нямаше никакво значение за нея. Бяха минали часове, а тя дори не беше усетила. Скоро отново щеше да се върне на това тайнствено място. Тогава нямаше да бъде сама, знаеше го със сигурност...