СПОДЕЛЕНО

Болна съм! Никога не съм взимала болнични и сега също не исках да взимам, но лекарката така ми се скара, че реших да я послушам. Предписа ми инжекции. Искам-не искам, трябваше да ги взема. След два дни в къщи, разбрах, че ще е най-добре да се възползвам от хубавото време и да попътувам. Речено-сторено! Станах на сутринта, сложих няколко дрешки в сака, разбира се компютъра, камерата и телефоните, запалих колата и потеглих. Знаех, че трябва сама да си слагам инжекците, но това беше просто предизвикателство. Кога щях да преживея такава емоция – никога. Денят беше страхотен. Въпреки че обичам високите скорости, карах бавно. Просто за никъде не бързах. Бях почивка. Трябваше да си го повтарям многократно, защото просто не можех да повярвам. От сутрин до вечер в офиса. Така съм свикнала с динамиката на работното ми място, че беше трудно да си избия от главата, че не съм на работа. Много ми се искаше да се насладя на свободата, почивката и тишината. Пътувах към Троянския балкан. Копнеех да видя родните места, красивата природа и хората, които обичам. Целият ден мина спокойно, почивахме и снимах, докато не ми омръзна. На следващия ден реших да отидем с майка до китното селце, в което беше отраснала. Цяла година не сме ходили там и всичко ми се струваше различно. Въпреки кризата много хора строяха вили и променяха облика на иначе полу-празното село. Брат и ни посрещна топло. Оставих ги да си поприказват, а аз поех по познатите пътеки с камера в ръка. Нямаше хора, спокойствие,тишина, чуваш само птиците и собстените си стъпки. Колкото повече ходиш в тази дивна природа, толкова повече не ти се връща към реалния живот. В мен звучи гласа на Бог толкова реално, че ако се пресегна ще Го докосна. Не ми се вярва, че толкова много хора не вярват, че Христос е жив. Не ми се вярва, че не чуват Неговия топъл глас. Не ми се вярва... но хората просто не Го търсят, както по Негово време всъщност...
Върнах се обратно,въпреки че нямах особено желание. Не знаех, че ме чака изненада. Всичко изглеждаше спокойно, но някак усещах, че нещо не е наред. Братът на майка ми не ме поглеждаше в очите, ръцете му трепереха някак странно, дори и двете му патерици не го държаха за да може да се придвижва. Скоро разбрах защо беше всичко това. Разказваше как е прехвърлил цялата собственост на свое име. В началото не разбирах, но изведнъж започнах да осъзнавам. Този човечец беше намерил свидетели и беше прехвърлил къщата и цялата земя на свое име. Не знаеше как ще реагирам. Не се поколебах. Сложих ръка на рамото му и започнах да му споделям вярата си. Той пък ми говореше, как не пропускал да отиде в църквата по празник. Аз продължавах да говоря за вярата в Христос, той продължаваше да споделя как изгонили попа и сега имало нов, защото те – вярващите от селото го изискали. Започнах да разбирам, че говорим на различни езици. Моите бисери, които имаха толкова голяма стойност, просто за него нямаха цена. Замълчах. Знаех, че Бог не е допуснал заради мен тази ситуация, защото през тези 15 години минах доста гонения и сърцето ми беше доста далеч от това. Не смеех да погледна майка ми. Ако това се беше случило преди година, щеше да я съсипе. Много обичаше това място и за нея това щеше да бъде края. Нямаше защо да оставаме, тръгнахме бързо. В колата майка ми прошепна: „Още преди година аз казах, да бъде Божията воля и предадох всичко в ръката на Бог”. О, как се зарадва сърцето ми. Ние имаме вяра, готови сме да поучаваме, искаме да ни харесват, но ако близките ни не се спасят и не почувстват освобождение и победа в живота си – какво правим? Когато преди години изучавахме Евреи с Рик Хауърд, пасажа в 9гл. така оживя в мен и знаех, че моето наследство е в Христос. Той беше умрял за да подпечата със смърта си моето наследство. О, каква радост беше за мен, когато го осъзнах./Прочети 9 глава на Евреи/. Но майка ми не знаеше почти нищо. Въпреки това видях победата, в която Бог я беше поставил. Ако не бяхме преживяли тези мигове, нямаше да знаем какво има в сърцата ни. Бог знае всичко, но често допуска неочаквани ситуации за да видим как ще реагираме, какво ще кажем, какъв пример ще дадем. Много хора биха ме обвинили в примирение, което не е смирение. Зная правата си. Въпреки това, когато имам избор, винаги си задавам въпроса: Какво ще допринесе в сърцето ми? А в сърцето на човека срещу мен? За себе си ли живея? Не! Христос казва: „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, същото и вие правете на тях, защото това е СЪЩИНАТА на закона и пророците”/Мат.7:12/. Аз направих избор преди доста години! Имах пример. Нищо земно не ми е чуждо. Живяла съм светски живот, пътувах, исках винаги да се случва това, което на мен ми беше угодно. До момента, в който осъзнах, че Христос можеше също да живее за Себе Си. Въпреки че е Бог, Той остави всичко, живя като човек, умря за да подпечата със смърта си моето наследство и възкръсна за да мога и аз да имам вечен живот.
Докато карах колата, си спомних и за този човек, който дойде при Христос и Му каза: Учителю, какво добро да сторя за да имам вечен живот? А Исус му казва да спазва заповедите и когато научава, че всичко това е спазвал от младостта си му казва: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и дай на сиромасите и ще имаш съкровище на небесата и така ела та Ме следвай”/Мат.19:16-22/. Но младежа си тръгна наскърбен, понеже сърцето му беше в имота...
Преди седмица споделях, колко е важно да не си събираме съкровища на земята, където молец и ръжда ги изяждат, но да си събираме съкровища на небето, където кръдци не подкопават, нито крадат, защото където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти/Мат.6:19-21/. Не съм предполагала, че толкова скоро ще бъдем изпитани в това, но о, небесна радост, знам къде е съкровището ми и знам къде е сърцето ми...
Стигнахме до Троянския манастир. Снимах. Говорих с един свещеник и когато се запозная с човек, готов да разговаря на духовна тема, съм особено щастлива и някак се осмисля пътуването ми. Нищо не беше в състояние да помрачи хубавите дни. Въпреки че района е труден /който работи в този район знае за какво говоря/ не се отказвам и няма да се откажа. До следващия път...