сряда, 8 юни 2011 г.

ОТНОВО В ЕКАТЕРИНБУРГ

Обещах да разкажа за второто ни пътуване до Екатеринбург. Опитвам се да започна, но се усещам, че разказа ми ще е тъжен. Казвам си: „ Не трябва да разплакваш хората, живота е толкова прекрасен...”

За ден не можем да осъзнаем реално какво се случи тази седмица. Наблюдения, преживявания, емоции, които като вулкан избликват в сърцето и остават трайни следи, а надявам се по-голям копнеж за молитва, вяра, че Бог е голям, силен, могъщ да промени повече съдби...


С такъв трепет и копнеж, изгарящо желание и очакване пристигнахме. Посрещна ни Андрей – домакина на дома за сираци в Екатеринбург, в малките часове на нощта. Заляхме го с въпроси веднага. Първото, което разбрахме, че Михаил, за който разказах предния път беше си сложил свръх доза и предния ден беше починал... Идвахме в реалността на живота... За това пък хубавите неща, за които чухме, си струваха...


Знаех, че на семинара ще видя познати лица, станали наши приятели за краткото време, което имахме март месец. Очаквах и нови запознанства, но най-вече знаех, че ни очакват сърца приготвени за това, което Господ беше приготвил за тях. Бяха заявили участие в семинара повече жени, отколкото можеше да побере залата. Чакаха ни приятни изненади и то за всяка от нас.


Още вторият ден започнаха да ни разказват, че след като сме си тръгнали са разбрали, че 5-6 от зависимите млади жени са били напълно освободени. Освен това няколко жени, които са искали деца дълго време, са забременяли веднага след семинара - имахме 6-7 бременни жени. Бяха се възстановили взаимоотношения в брака. Но най-радостното беше, че веднага след семинара няколко жени са направили подобни такива в своите църкви. Единия го бяха заснели и ни подариха своята касета. Радостта ни беше голяма от Божието действие в живота на тези млади жени. Проблемите им са много по-големи от нашите, но и Божията сила е по-голяма. Гледах държанието на освободените хора и виждах на дело колко е вярно словото, че на който много е простено, много обича. Радвахме се, плачехме и пак така цели няколко дни.


Последният ден отново бяхме в Дома. Имаше нови деца, които не ни познаваха, но това не им пречеше да дойдат да ни прегърнат и да си говорят с нас. Както и предният път вечерната молитва, водена от най-малките ни разкъса сърцата на хиляди пърченца...


Много и все затрогващи истории, пазени в поверителност в молитвите ни...


Преди да си тръгнем бяхме с патрула. Не може да се опише видяното. Помагаш, храниш, молитва и после погребение. Малка част от тези хора се спасяват, но докато има надежда ще има и хора като екипа на Андрей, които помагат. Дано Бог е всеки ден с тях, да ги подкрепя, да съшива сърцата им и да ги разширява да побират повече... Дано Бог бързо ги възстановява, защото ранения не носи тежеста на съкрушения. Има нещо вярно, че руският човек е силен, но аз бих казала: „Руската жена е силна жена, но най-вече в Господа.”


Знаем и сме убедени, че ги оставяме в най-сигурната ръка – Божията.



Притчи 15:24 За разумния пътят на живота върви нагоре,
За да се отклони от ада долу.