ЧОВЕШКАТА САМОТА И МЪДРОСТТА СОЛОМОНОВА

В този свят има само две трагедии - казва Оскар Уайлд. – Едната е да не получиш това, което искаш, а другата е да го получиш. Много често тази сентенция се оказва вярна.
Чета в момента Еклисиаст. Книга, написана от най-богатия, най-мъдрия, с най-голама власт човек за времето си - цар Соломон. Опитал всичко в този живот, но въпреки това бил разочарован. Суета на суетите – всичко е суета – казва той. Вижда суетата и досадата като резултати от човешките стремежи и обръща особено внимание на човешката самота и отчуждение. Стигам до 4 глава и ето какво прочитам: „Имаше човек съвсем самичък, без другар, нямаше нито син, нито брат, но пак нямаше край на усилния му труд, нито се бе наситило окото му с богатство. И той се питаше: За кого ли се трудя аз и защо лишавам от блага душата си? И това е суета – жалка работа. По-добре са двама, отколкото един, понеже имат добра награда за труда си; защото ако единият падне, другарят му ще го вдигне, но горко на онзи, който е сам, когато падне и няма друг да го вдигне. И ако легнат двама заедно, ще се топлят, а един как ще се топли самичък? И ако един може да бъде надвит, двама ще устоят; и тройното въже не се къса скоро”/4:8-12/.
Много често този текст се цитира в подкрепа на брака и това е така. Но тази седмица, която определено беше трудна в живота ми, си мислех за приятелството. Стигайки до тези стихове, започнах да мисля колко мъдрост има в тях. „По-добре са двама, отколкото един, понеже имат добра награда за труда си”. Соломон познаваше много добре Божия закон. Знаеше учението, съдържащо се в Левит 26:8 /”Петима от вас ще гонят стотина, а стотина от вас ще гонят десет хиляди и неприятелите ви ще падат...”/ и със сигурност беше изучавал принципа относно израелските врагове – Второзаконие 32:30 /”Как би могъл един да прогони хиляда и двама да обърнат в бяг десет хиляди...”/. Не само знаеше за близките взаимоотношения на Давид и Йонатан, за тяхното приятелство, но историите им бяха част от семейната история. Така той формулира и приложи библейската мъдрост, че двама, които са в пълно единство в живота и целите си, умножават своята ефективност и получават добра награда за своя труд, вместо суета.
„Ако единият падне, другарят му ще го вдигне”. Спомням си за моментите на самота и скръб. Моментите, когато не съм имала на кого да позвъня. Спомням си за „падналите” водачи, които нямаха на кого да се доверят. Синонимите на „падам” са „съборен, раздвоен, провалил се, съкрушен, осъден”. Ако се проваля или съкруша има ли кой да ме вдигне?
Минавала съм „през долината на мрачната сянка”. Винаги в тези моменти Бог изпращаше верен човек, приятел, с когото можех да споделя, можех да „изповядам” греха или греховете си. Тогава разбрах, че за да бъда уякчена в момент на слабост, за да бъда подкрепена, трябваше да мога да споделя пред верен човек.
„Ако легнат двама заедно ще се стоплят, а един как ще се стопли сам?” Отчуждението е характерно за обществото ни. Затворени зад високи стени и огради, часове съсредоточени в интернет, без да проговорим на близките си :), търсещи сигурност в богатство или постижения. Близостта ще ни помогне много повече от сигурността на времени неща, физическото присъствие на близък човек и откритото приемане, пък било то и уязвимо. От това се нуждаем, от някой, който знае и лошите ни черти, но е готов безусловно да ни обича.
„И ако някой надвие на един, който е сам, двама ще му се опрат”
Мисля накратко да споделя една история, която се сетих, докато пиша. Беше преди няколко месеца,събота. Трябваше да закарам сина си на стадиона, имаше важен мач. Събудих се, всички бързаха, а аз не можех да стана. Лявата ми ръка беше безчувствена, крака изтръпнал, всяко рязко движение ми причиняваше неистова болка. Станах бавно, сложих един анцунг и тръгнахме. Трябваше да карам. Не исках да тревожа близките си и нямах време да помисля какво се случва. Тръгнахме. Карах с една ръка, бавно и се опитвах да не правя никакви резки движения, защото щях да започна да крещя от болка. Закарах мъжете до стадиона, който е на километри от нас. Върнах се бавно и спрях колата пред къщи. Останах неподвижно за секунди, без да мога да помръдна. Потях се цялата и „болка” беше състоянието в което се намирах, без да мога да определя от къде идва. В този момент ми звънна телефона. Не ми се говореше с никой. Оказа се моята „духовна” приятелка, с която се виждаме рядко, но винаги знаем как да се подкрепяме. Каза ми, че Бог и е говорил да застане в пост и искала да се молим заедно. Не повярвах на ушите си. Не бях я виждала този месец. След пет минути бяхме в къщи. Времето нямаше значение. Помня сълзите, молитвата, за която времето не беше важно и решението да не спрем докато няма подобрение. До вечерта чувствах само тъпата болка, която отшумя само за няколко дни.
Знаех, че трудно щях да се справя сама, затова са двама в единство и „тройното въже не се къса скоро”, тогава, когато между двамата е Христос.
Така и тази седмица, продължавам да мисля за приятелите, тези верните, които се броят на пръсти, на които можеш да разчиташ, които може да потърсиш по всяко време. Всеки трябва да ги има. Поне един. За да имаме сила да устоим в трудния ден, за да прескочим планината, която е пред нас, за да преодолеем изкушението и трудността, за да опитаме от единството и безусловната любов и общение на ранната църква...