Празнична депресия

Пътувам в автобуса с една приятелка – самотна майка с две деца.От пет години не се е сещала за изоставилия я съпруг, а сега не може да спре да говори за него. Празници са, а тя не може да снабди елементарни нужди на децата си. Спомня си какви големи възможности има бившият й и се тюхка, че не й плаща издръжката, и какво би било, ако той не се скъпеше да полага грижи за децата си.
Да, празници са, и всеки, съзнателно или не, си прави някакви равносметки, сравнява предишните времена с настоящите, представата си за перфектен празник с реалното изкарване. Обикновено очакванията ни се разминават с това, което обективно се случва. Рядко постигаме всичко, което планираме и мечтаем. Изкючение са случаите, когато хората до нас постъпват така романтично и в пълна хармония с идеите ни за перфектен преазник... Хората страдат за пропуснатите възможности, за нереализираните планове, за неизказаните думи, за допуснатите грешки, за пропуснатите влакове... и така, въвлечени в самосъжаление не виждат влака, който ги чака в момента. Обръщат му внимание чак когато на свой ред ги отмине.
Споделих с приятелката си случка от живота ми. За пръв път излизах сама на разходка с четирите си породени деца – едно в количката, едно седнало в кошчето отдолу, едно отдясно и едно отляво. Стигнахме криво-ляво до градинката. Едва-проходилото тръгна клатушкайки се в една посока, другите две също се разтичаха, бебето се разрева неудържимо и на мен самата ми се прииска да ревна. Освен обърканост, изпитвах огорчение и гняв към съпруга и майка ми. Чувствах се изоставена, въпреки че и двамата просто бяха на работа. Гледах другите щастливи майки с по едно дете и с антураж от баби, дядовци и съпрузи. На всичкото отгоре беше събота - ден за семейни мероприятия. Изведнъж по алеята се зададе стар приятел - внимателен и търпелив човек с огромен опит за гледане на деца. Ей така, нямал работа и се сетил за мен, решил да ми погостува. Така се справи с ролята на домашен помощник, както нито добронамерената ми, но непрестанно даваща съвети майка, нито готиният ми, но бързо губещ търпение съпруг, биха се справили.
Осъзнах, че събитията рядко се случват така, както ни се иска или очакваме, но това не значи, че са в наш ущърб или е повод да се чувстваме нещастни. Всяка ситуация си има своята логика и всеки проблем има предвиден изходен път, за всяка нужда има налични ресурси, но се иска нашата гъвкавост, съобразителност, хладнокръвие и оптимизъм за да реагираме адекватно и да се възполваме от потенциала, заложен в ситуацията, човека или взаимоотношението.
Казах на приятелката си още, че колкото и да се ядосва за пропуснатите възможности, те са невъзвратимо минало. Колкото и да недоволства против бившия си съпруг, няма силата и властта да го промени и принуди да бъде по-грижовен.
Спомних си мисълта, която укроти бурята в сърцето ми, когато се бях разгневила на мой близък: „Безсмислено е да искаш от другите повече, отколкото могат да ти дадат.”.
Наистина е непрактично да се фокусираме върху това, което нямаме, и така да пропуснем да се възползвзваме от това, което имаме.
Имам приятел, израснал в дом за сираци. Той сподели тайната, помогнала му да оцелее в тази трудна среда - като не е могъл да има това, което иска, просто е давал на другите това, от което са се нуждаели - приятелство, защита, помощ...
Та за несбъднатите очаквания и празничните депресии - прочетох си един невероятен псалм: „Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда. Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива. Наистина благост и милост ще ме следват През всичките дни на живота ми; И аз ще живея за винаги в дома Господен.” Да, факт е, че в живота ни често съжителствуват неприятелите (неприятностите) и трапезата (благословенията и добрите неща). От нас зависи на какво ще се фокусираме. Когато усетя в себе си признаците на празничната депресия и носталгията по изпуснатите влакове, започвам да се моля така: „Господи, помогни ми в присъствието на неприятелите да гледам и да се радвам на трапезата, която приготвяш за мен. Дай ми да не впрягам каруцата пред коня и да не търся да жъна, преди да съм посяла. Дай ми благодат да се радвам повече когато давам, нежели когато получавам.”.
Празници са, нека не планираме и не мечтаем, нека просто сбъднем нечия чужда мечта, нека посеем усмивка, любов, добрина. Кой знае, може би след време ще пожънем многократно от същото...

ДИЛЯНА НИКОЛОВА