ИМАМ ЛИ ХРИСТОВАТА ЛЮБОВ?

Много хора са писали за любовта и наистина това е най-прекрасното чувство, което човек може да изпита. Мислейки за любовта си зададах въпроса, по какъв начин Библията и Христос говорят за нея. Дали това е просто едно красиво чувство или по-скоро действие? Тъй като Любовта е отличителна и неизменна характеристика на личността на Бог, тя не е подвластна на чувства, емоции и устоява въпреки непокорността на хората. Еремия 31:3 казва: „Наистина те възлюбих с вечна любов, затова продължих да ти показвам милост.” Исая добавя: „Може ли жена да забрави сучещото си дете и да не се смили над чадото на утробата си? Обаче дори и да го забрави, Аз няма да те забравя!” /49:15/ Също и отношенията мужду пророк Осия и неговата невярна съпруга/1-3гл/ са показателни за основата на Завета с Бога във връзка, по-дълбока, отколкота предполага Законът, в жертвоготовна любов. Израил е в заветни отношения с Бог, но този Завет се основава на факта, че преди Израил да възлюби Бог, Той възлюби него. Боговете на другите народи бяха създадени от тях самите, докато Яхве е начинателят на взаимоотношенията със Своя народ и избира Израил, защото го обича /да не говорим, че Той го и създава/.
Да обичаме Бог с цялото си сърце и душа е не просто спазване на даден закон, това по-скоро е стремеж към отношение на лично посвещение, поддържано от Създателя. Тази любов се състои в простата радост от общението с Бога. Освен това е определил любовта като норма за естествените отношения между хората /Левит19:18/.
Много интересно е, че в Евангелията никъде не срещаме Исус да употребява думите за любов, с които да изрази Божията любов към хората. Той показва тази любов с безброй дела на състрадателност и изцерения. В Йоан се казва, че спасителното дело е проявление на Божията любов, носеща на хората вечен живот/Йоан 3:16/. Т.е Христовата смърт е проява на любовта в действие.
В СЗ обекта на любовта е Израил, докато в НЗ това е църквата - „Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея”. Въпреки, че Бог възлюби църквата с вечна любов, целта и немерението Му е да бъде спасен целия свят и към всички насочва Своята любов: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” /Йоан 3:16/.
Естественото състояние на човека е да бъде враг на Бога – „И вас, които бяхте някога отстранени от Него и по разположение Негови врагове поради злите си дела, примири сега чрез Неговата смърт.../Колос.1:21/.
Още в Стария завет Бог казва да обичаме ближния както себе си /Левит19:18/, но в Новия завет Исус разширява тази заповед, така че тя да включва и враговете ни, и онези, които ни подлагат на гонение /Матея 5:44/. Това ново отношение е различно от сантименталния утопизъм, защото трябва да се проявява в живота и в помощта, която християните оказват на нуждаещите се. То не е някаква повърхностна добродетел, защото предполага да откликнем със сърцето си на любовта на Бога, Който преди това ни е възлюбил. Няма как да не спомена и невероятната глава за любовта. „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, , не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада...И тъй, остават тези трите: вяра, надежда и любов, но най-голама от тях е любовта”/1Кор.13/.
Ако имахме малко повече от тази любов, светът щеше да бъде по-добър. Самото съществуване на любовта и единството на християните е белега, по който външният свят разпознава истинските Христови последователи. Дали имаме тази любов? Дали искаме сърцата ни да са изпълнени с жертвоготовна любов? Виждаме ли в нашия ближен този, за когото Христос умря? Виждаме ли Христос в Него? Ако не, нека се преборим с егото си и да се отвърнем от лукавите дела. Господи помогни ни...