Какво прави безхаберието, а какво може да направи ЛЮБОВТА?

30 декември – обикновен делничен ден. Малка група тръгваме за няколко села близо до Карлово. Приготовленията са от дълго време и са участвали много хора в подготовката на подаръците. Наблюдавам хората, които греят и са толкова ентусиазирани, че няма как да не те заразят. За първи път се присъединявам към групата, посветила много от себе си в обгрижването на тези села и по-точно на децата там /възхищавам се на „Мисия възможност”, която прави това от години, ето линк, който иска да се запознае с част от работата на Мисията - http://www.tangle.com/view_video?viewkey=a4a7381473328f43c488/. Не зная какво ще видя, въпреки че съм работила с малцинствени групи и знам, че понякога нещата изглеждат отчайващо. Пътуваме с бус и още две коли. Толкова много настроение, песни и весела глъч отдавна не бях преживявала. Всеки говори и все има какво да си кажем – страхотно е. След почти два часа пристигнахме в малко селце с множество бараки, нахвърляни по склона без никаква подредба. Е важното е, че има къде да живеят хората и не са на улицата. По средата построена по-голяма едноетажна сграда, измазана в бяло и с кръст отгоре, няма как да не забележим, че това е църквата. Още преди да се замислим какво става, няколко човека ни посрещнаха и ни поканиха с гостоприемство в постройката. Въпреки, че всичко изглеждаше много простичко си личеше, че стаята е украсена и подготвена за Рождественските празници с голяма любов. Когато прекрачихме сградата с удивление видях десетки деца между година и 12 г. които бяха накацали по столчетата и ни чакаха. Нямаше безредие, врява, плач или каквато и да е бъркотия. Лицата на децата грееха, но по дрешките и обувките си личеше, че живеят изключително бедно. Поздравиха ни с песни и две измислени от тях сценки, казваха стихове от Библията и се молиха с голямо усърдие. Ето малко снимки и клипа, който направихме: http://www.youtube.com/watch?v=-T2ZtYxgCRg

Малко по-късно тръгнахме към съседно селце, където се оказа, че трябва да вървим пеша в кал, защото няма път до малката църква, която наскоро са построили хората. Изненадата ми бе голяма. Видях хора, за които ако кажеш, че са бедни просто е малко. Посрещнаха ни много топло. Поговорихме, видяхме малката постройка, която са спретнали, само за да има къде да се събират, все още незавършена. Накъдето погледнеш виждаш дивна природа, а в полите на планината полегнали малки къщички с пушещи комини. И така насред поляната, тъй като нямаше къде да се съберем, раздадахме подаръците на децата, хапнаха лакомствата, казаха ни стихчета и завършихме с усърдна молитва за по-добра година.
Поговорих с една жена, която ми сподели за голямата смъртност сред децата. Собствената й дъщеря починала тази година от зараза и оставила невръстно дете, за което се грижи възрастната жена. Много болка, много тъга, много грижи таят в сърцата си тези „малки” жени. Дребни и слаби те носят на плещите си огромен товар от отговорности и грижа за цялото семейство. Живеят изключително задружно и това като, че им дава сили да се справят с трудния и суров свят. Жената, с която се запознах говореше с такава любов за Спасителя, който беше намерила наскоро. Каза, че й помага, дава сили и се грижи за нуждите на семейството. Трудно ми бе да намеря думи за насърчение или утеха, думите засядаха на гърлото ми и знаех, че скоро няма да забравя тези хора. Те се нуждаят от реална помощ, а не просто от думи. Помислих си колко ли още села има в страната ни, до които не достига помощ и подкрепа. Страната ли да обвиним? Или политиците? Или всички нас, които си стоим на топличко с отрупани маси и подути стомаси от преяждане, пък и не само по празниците? Чувствах се виновна за безхаберието ни. Искаше ми се да разтръбя на видно място за да чуят много хора и да направят нещо, да направим нещо заедно. Някъде някой беше казал, че задружна дружина планина повдига, но нашите планини са май доста големи, доста тежки и една дружина няма да ги помести.
Винаги ще има хора, които ще са безхаберни за нуждата на човека. Но истински вярвам, че доброто в човека може да разпали огъня на добротата в множество хора. Така можем да снабдим реално нужда, да подарим живот на ближен, да стоплим сърцето на непознат, да подарим усмивка на враг или просто да бъдем приятели. Пожелавам си го за Новата година!

РОЖДЕСТВО Е

„И ето ще зачнеш в утробата си, и ще родиш син, и ще наречеш името му ИСУС. Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида.Ще царува над Якововия дом до века; и царството Му не ще има край.”
Рождество Христово е! Един от най-светлите дни в годината! Ден, който промени моят живот и живота на много хора завинаги! Дори и да не знаем точната дата на Неговото раждане, важното за нас е, че Той се роди на земята и стана един от нас. Живя свят живот, като ни даде пример как да живеем и ние. Неговият призив за нашия живот бе да се родим свише. Ако Бог може да се роди, то и ние можем да бъдем родени отново. Така днес, можем да живеем в обещанията и благословенията за живота ни.
„А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват.”
Нека празнуваме, защото след Неговото Раждане светът вече не е същия!

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!

НУЖНИ ЛИ СА ПРИМЕРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВО?

„Небесното царство прилича на имане, скрито в нива, което като го намери човек, скрива го и в радостта си отива, продава всичко що има и купува онази нива” /Мат.13:44/. Стойността на скритото съкровище се измерва с това, което на драго сърце бихме продали за да го купим. Размерът на жертвата и дълбочината на радостта разкриват ценността, която човек придава на Божието съкровище. Загубата и страданието, приети с радост в името на Божието царство разкриват по-ярко върховенството на Божията стойност в света. Спомням си преди петнадесет години, една от първите ми християнски книги беше „Операция Аука” на Елизабет Елиот. Тази книга до голяма степен оформи моят възглед за християнството. С една дума - себеотричане. Относно книгата, това е историята на една мисия започнала 1952 г. в лицето на петима млади мъже. Посветили живота си за спасението на едно диво племе наречено „аука” и мъченически загинали убити от същото това племе. Книгата завършва с посвещението на жените на убитите мъже, които продължават започната кауза в името на спасението на тези диваци. Защо разказвам всичко това? Преди дни получих съобщение по скайпа си с молба за молитва, за християнски мисионерски семейства в Афганистан, които ислямисти се канят да убият. Дали поради това, че за мен е несериозно такава новина да се разпространява в скайп или поради времето, но си признавам, че дори не го взех за чиста монета. Мислих дълго за това, молих се и тайно се надявах, ако е истина повече хора да са подкрепили мисионерските семейства. Въпреки това, в мен звучат думите на един служител, който казваше: „Дали нашият неуспех в разпространението на благовестието в мюсюлманските държави не се дължи на липса на мъченици? Може ли една прикрита църква да стане силна? Нужни ли са примери за мъченичесто?” И днес на много места в света се изпитват думите на Христос в цялото им радикално значение – да избереш Христос значи да избереш смъртта или най-голямата смъртна опасност. Всяка година като мъченици умират хиляди християни.
Скърбите са наше призвание независимо дали сме мисионери или не. Господ каза на Павел: „Аз ще му покажа колко много той трябва да пострада за името Ми /ДА 9:15/.Това е част от призванието на апостола. Той понася необикновени страдания. „... в повече трудове, в тъмници още повече, в бичувания чрезмерно, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удапиха по четиридесет удара без един, три пъти бях бит с тяги, веднъж ме биха с камъни.../2 Коринтяни/. Могат да се дадат много примери... Защо Бог допуска това? Хубав въпрос, но неправилен. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него”/Филипяни 1:29/. Страданието не е някакво явление, което Бог не е предузнал. Бог знае, че мисията на църквата ще напредва чрез бури и страдания. Нека се замислим за това, защото удобствата, охолството, благоденствието, сигурността и свободата, която имаме ни създава такава инерция, че няма излизане от нея. Винаги в гонения се е раждала силна църква. Нека сме благодарни на Бог за благовремието, което имаме. Нека използваме това благопрятно време за разтеж и благовестие. Нека не забравяме мисионерите, които са дали всичко свое и са посветили живота си за делото на Христос. Техният живот правят Бог по-реален и ценен за нас. Когато Елизабет Елиот запитала „ауките” защо са убили мисионерите, те й отговарят със смях. Тя казва: „Убили са ги понеже са се страхували от тях. Те не познават християнското съдържание на думата убийство. В техните мисли живее само закона на джунглата. Те знаят, че трябва да убиват за да останат живи. Всички, с които разговарях ми разказаха, че мисионерите не са се борили. Не са имали време за това. Смъртта е настъпила моментално. Аз вярвам, че Господ е с мен и ще ми помогне да убедя тези хора, че любовта между хората е по-силна от страха, омразата и греха!” Амин!

Приготовления за предстоящия празник...

За много хора по целия свят Рождество Христово е един незабравим празник, свързан с подаръци и семейно, изпълнено с любов събиране. Но зная, че за много други Рождествените празници са свързани с много болка, очакване за по-добро време и надежда. На където и да се обърна виждам наставления за това как да подредя масата, как да украся елхата, как да направя венец и цялостна украса на дома. Получаваме препоръки за това какъв подарък да закупим на любимите, каква изненада да им поднесем...
Толкова малко обаче говорим за истинската същност на нещата. Христос се роди за всички хора и очаква те да Го почетат по подобаващ начин, но не на трапезата си, а в сърцата си. Той иска всеки един от нас да осъзнае значимостта на самия празник. Ако правим равносметка на живота си, добре е да я направим не защото идва една нова година и ни се иска да погледнем назад, а защото Бог се е родил в сърцата ни и иска да бъдем подготвени за нещо ново.
Вчера посетих сбирка на християни поети и писатели. Мястото където беше събирането бе приятно украсено и създаваше една невероятно, празнична атмосфера, на топлина и домашен уют. Помислих си, как ли се чувства Христос в нашите сърца, съхранили огорчение и късове отпадачни преживявания. Представих си Святия в замърсените ни и неподредени „къщи”. Даваме ли си сметка колко лесно съхраняваме лъхащи на лошо преживявания? Даваме ли си сметка колко неуютно би се чувствал Христос, дори и да имаме смелостта да Го поканим да живее в нас. А Той е готов да дойде и да разтреби за пореден път нашия неподреден дом.
Как да се подготвя за предстоящия светъл празник? Да, може би ще украся дома си, но на първо място ще разтребя дома, който само Христос вижда. Ще отхвърля омраза и огорчение, скръб и болка, ще простя на ближните и на себе си, колкото и да ми е трудно. Ще се подготвя, защото искам Моят Спасител да се почувства удобно в моят „дом”. Искам да бъде добре дошъл и да бъда истински свидетел и отражение на Неговата правда и Неговата истина. Той каза: „Аз съм пътят, истината и живота”. Искам да вървя по Неговия път и да нося истината със себе си, искам животът, който живея да не го живея за себе си, а чрез Този и за Този, който живее в мен. Страхотно е да подредим празнично домовете си и да се подготвим за празник, но нека осъзнаем, че празника е в чест на един Спасител, Който реално живее в сърцата ни, Който реално иска да бъде почетен член в нашето семейство, Който реално би желал да Го почетем като Господ и Спасител – та нали затова се роди и стана подобен на нас. НЕКА ГО ПОЧЕТЕМ КАТО ТАКЪВ!

ХРИСТИЯНСКИ ПРАЗНИК ЛИ Е КОЛЕДАТА? - НОВА КНИГА

Последните два месеца не съм купувала нова книга и търсех удобен случай да посетя книжарница. Преди няколко дни се срещнах с близък приятел и тъй като знае колко обичам книгите ми подари нова книга. Зачетох я с интерес тъй като представя сериозен исторически и етногравски анализ на създаването на общественото явление /както автора го нарича/ - „Коледа или Рождество Христово” и предхристиянския езически характер на тези чествания. Авторът се е опитал да разкрие произхода на образа на американския Санта Клаус и руския Дед Мароз. Също така съдържа исторически факти и описания на различни ритуални практики и символи на редица страни по света, по време на посочените празници. Книгата се казва „Измамата за Коледата” от Ернест Херолд. Ето и част от заключителните думи на автора, за когото не е написано нито дума:
„В това роднините да се съберат заедно на една трапеза няма нищо лошо, но това би могло да се направи на кой да е почивен ден. Рождествените песни са много хубави, но те могат да бъдат пети по всяко време на годината и да се прославя името на Спасителя. Не е необходимо да има някаква по-специална причина, ако някой човек иска да подари нещо на друг. Но когато всичко това се свързва с традицията дошла от някой езически култ се превръща в сериозен проблем спрямо Бог. Да не говорим за това, че много хора не правят безкористно подаръци, но очакват да получат и те такива.
Правят се безплатни трапези или се взимат в домашна обстановка деца сираци, което действително е добра проява,но съвсем не е необходимо да се прави само на офицялно обявен празник. В миналото, при ранните християни това е била една от дейностите на църквата.
На нашата планета живеят поне два милиарда души, които считат, че са християни, но дали Господ – създателя на небето и земята ги определя за такива? Всеки човек сам взима решение какъв да бъде и какъв начин на живот да води. Но ако някой си въобразява, че може да спазва езически традиции имащи демоничен характер с „духа на Коледата”, да лъже децата с дядо Коледа и в същото време да бъде християнин е доста далеч от истината. Твърде много са измамите, на които са подложени християните и по-специално тези, които живеят в традициите и не познават добре нито Библията, нито историята. Така например всяка година Исус Христос възкръсва на различна дата и то таман по два пъти годишно. Веднъж за католиците и веднъж за православните. Не ви ли се струва малко прекалено? А още на времето през VІ век Дионисий Малки е направил таблици за пасхата и е изчислил, че датата на възкресението на Божия син би трябвало да е 25 март.
Традициите свързани с „Коледа” и „Нова година” са само малка част от измамите на сатана. Но за всички хора търсещи истината и Бог вече е време да престанат да честват тези езически празници посветени на езически богове.”
Въпреки, че според мен автора е малко краен и не споделям напълно неговото мнение, препоръчвам книжката, защото е добре да имаме отношение и виждане за предстоящите празници.

СТРАХЪТ ОТ ГОСПОДА

Винаги когато мисля за Страхът от Господа се сещам за Притча 1 стих 7 „Страхът от Господа е начало на мъдростта /знанието/...” Когато хората се отнасят правилно към Бог, те се намират в правилно отношение към света като цяло. Страхът от Господа не е някакво чувство на панически ужас и страх, а е резултатът от слушане, научаване и откликване на Божието Слово: „Да пазиш заповедите на Господа, твоя Бог, да ходиш в пътищата Му и да се боиш от Него”, „...Събери ми людете и ще им дам да чуят думите Ми, за да се научат да се боят от Мене през цялото време, докато живеят на земята и те да учат чадата си на това” /Второз.8:6, 4:10/. Така че да се бои човек от Бога означава да Го възлюби, да се прилепи към Него и да Му служи. Страхът от Бога се появява в много книги на Стария завет. В Патриархалната епоха я виждаме като отклик на Аврамовата вяра, когато той доброволно пожертва сина си „... защото сега зная, че ти се боиш от Бога и не пожали сина си.../Битие 22:12/. По-късно по времето на Мойсей виждайки чудесата, които Бог прави, в хората се засилва страхопочитанието към Господа - „Израил видя онова велико дело, което Господ извърши над египтяните и людете се убояха от Господа и повярваха в Господа и в служителя Му Мойсей”/Втор.14:31/.
Да се бои човек от Яхве означава да се посвети на Него във вяра. Един от Най-мъдрите хора живели някога на земята Соломон се моли – „...за да познаят Името Ти всички народи по света, за да се боят от Тебе, както народа Ти Израил...”/3Царе 8:43/. Когато четем книгите на мъдростта и Псалмите установяваме, че страхът от Господа става същината на знанието и мъдростта на Бога. Еклисиаст завършва: „Нека чуем същината на всичко: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е задължение на човека, защото Бог ще докара на съд всяко дело и всяко скрито нещо, било добро или зло”/12:13-14/. Напоследък всички говорим за това, че Бог е любов, колко милостив е Той и това е истина, но пропускаме да споменем, че Бог е справедлив и ще докара на съд всичко. Вярващият човек се различава драстично от масата хора - той е посветен и праведен, спазва Закона на Господа и размишлява над него ден и нощ /ПС. 19:7-14, 112:1/, прославя името на Господа и Божието благоволение почива на него: „ Ето окото на Господа е върху онези, които се боят от Него. Върху онези, които се надяват на Неговата милост...”/Пс.33:18/. Със сигурност има връзка между страха от Господа и живота ни:
„Страхът от Господа придава дни,
А годините на нечестивите се съкращават./Пр.10:27/
Страхът от Господа е извор на живот... /Пр.14:27/
Страхът от Господа спомага към живот, който го има, ще си ляга наситен и не ще срещне зло/Пр.19:23/ и пр.
Сам по себе си човек е неспособен да нареди късчетат на този пъзел – живот, както твърди Райт. Но той се стреми да узнае как ще се съчетаят тези късчета, търсейки максимално удовлетворение като Божи образ. Само когато човек започне да се бои от Бога ще може да схване истината и ще постигне знание и живот/Разгледай Еклисиаст 7:14 и 8:14/.
Животът ни е прекалено сложен, подложени сме на всекидневни изкушения, но страхът от Господа е мощно оръжие и чрез него имаме победа!

МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО

Ева отвори очи. Беше се събудила от силния лъч светлина, който влизаше през отворения прозорец. Още не можеше да осъзнае къде се намира. Ставаше всеки ден преди изгрева на слънцето и някак необичайно й се стори да се излежава до толкова късно. Сърцето й биеше лудо. Започна да осъзнава, че деня е неделя и реши да разгърне мечтите си от последните няколко седмици. Ева беше от хората, които обмислят всяка крачка по два пъти преди да я прекрачат, но този път реши да постъпи импулсивно. Хитра усмивчица мина по лицето й. Скочи бързо, надяна спортен панталон и маратонки и запали старото БМВ. Добра кола. Приятел. Споделяше й всичко, но като верен другар никога не я издаваше. Беше се смяла и беше ридала на рамото й, но въпреки това продължаваше да има авторитет и сила пред нея. Колата тръгна в посоката, в която пътуваше всеки делничен ден. Ева се усмихна и завъртя волана, Бмв-то бавно потегли по непозната тясна пътека, по което нямаше спомен да е минавало друг път. Време е за непознати и неизследвани пътища. Младото момиче се усмихна отново. Кара близо час, но й се стори минути. Мислите й бягаха в различни посоки. Беше объркана и се разкъсваше на хиляди късове. Въпреки това я заливаше необичайно спокойствие и мир, който със сигурност не идваше от нея. Беше свикнала всичко да преписва на Бог. Бурите, ветровете, но и всяко добро нещо идваше от Него. Нали беше станал нейн Баща. Баща й почина, нямаше го вече, за добро или за лошо тя беше и мъжа и жената, и всичко в дома си. Така от доста години нейният Небесен Баща полагаше пълни грижи за нея. Разчиташе единствено на Него. Ясно й беше казал: „...Не бой се, защото Аз съм с тебе, не се ужасявай, защото Аз съм твоят Бог. Ще те укрепя, да, ще ти помогна. Ще те подпра с праведната си десница...”/Исая 41: 10/. Но днес, пътувайки в тишината ясно чу: „Не бой се, защото Аз те изкупих, призовах те по име, Моя си ти. Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда и през реките – те не ще те потопят, когато минаваш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът не ще те опари. Защото Аз съм Еова, твоят Бог...”/Исая 43: 1-3/. Олекна й. Знаеше, че много пъти е била в критични моменти, но всеки път някак си, с Неговата подкрепа намираше правилната посока. Искаше и този път да е така. Беше й ясно, че рискуваше много, когато тръгва по непознат път. На всяка крачка усещаше неприятели и недоброжелатели... Стигна. Моторът спря. Небето беше така синьо, че се сливаше с очите й. Затвори очи и си спомни това великолепно място и как бягаше свободно с босите си крачета като дете. Не беше идвала много години. Припомни си всеки детайл от последния път, когато беше на това райско местенце. Усети прилив на енергия и свобода, която не беше изпитвала от години. От дъното на сърцето си викам към Тебе, Боже. Чуй гласа ми! Думите изплуваха неволно, а чувствата, които я заляха бяха неописуеми. Престъпи плахо, защото си личеше, че крак не беше докосвал стръковете покарала трева. Зарови глава в ръцете си и се опита да подтисне всички чувства, които напираха в нея. Защо дойде? Сигурна беше, че не е сама, а се чувстваше ужасно сама. Искаше да почувства забрава, дори коя е. Би дала всичко за една сутрин без умора и изтощение. Знаеше, че рано или късно всичко ще свърши. Хъсът й за живот някак си се беше загубил без да разбере. Нямаше от кой да получи подкрепа, пък и не го желаеше. Беше сигурна, че това, което наистина иска, никога не ще го има. И за какво ли? По лицето й се стичаха сълзи. Чу стъпки и неволно се обърна. На две крачки от нея се беше вцепенил от уплаха див заек. Опита се да не помръдва, за да не го уплаши. Гледаше го през сълзи, но неволното й движение го прогони. Проследи го с очи и осъзна, че е съвсем сама. Тогава чу отново онзи благ и тих глас, който не я оставяше на мира: „Така казва Господ, твоят Изкупител, Който те е образувал в утробата: Аз съм Господ, Който е сътворил всичко, Който Сам разпростя небесата и Сам разстла земята, Който побеждава учението на мъдрите и го обръща на глупост, Който потвърждава словото на Своя служител и изпълнява изявеното от Своите пратеници...”/Исая 44:24/. Стана й горещо. Думите звучаха в цялото й естество. Знаеше, че Бог се справя Сам с делата Си и това я изпълваше с респект и страхопочитание. Изведнъж осъзна, че въпреки, че е само жена имаше Неговата невероятна подкрепа. Неговата любов, търпение и доверие я изпълниха със сили, от които имаше толкова голяма нужда. Сякаш й поникнаха криле. Идваше й да полети. Дали ангелите са с крила? Добър въпрос, но това в момента нямаше никакво значение за нея. Бяха минали часове, а тя дори не беше усетила. Скоро отново щеше да се върне на това тайнствено място. Тогава нямаше да бъде сама, знаеше го със сигурност...