НУЖНИ ЛИ СА ПРИМЕРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВО?

„Небесното царство прилича на имане, скрито в нива, което като го намери човек, скрива го и в радостта си отива, продава всичко що има и купува онази нива” /Мат.13:44/. Стойността на скритото съкровище се измерва с това, което на драго сърце бихме продали за да го купим. Размерът на жертвата и дълбочината на радостта разкриват ценността, която човек придава на Божието съкровище. Загубата и страданието, приети с радост в името на Божието царство разкриват по-ярко върховенството на Божията стойност в света. Спомням си преди петнадесет години, една от първите ми християнски книги беше „Операция Аука” на Елизабет Елиот. Тази книга до голяма степен оформи моят възглед за християнството. С една дума - себеотричане. Относно книгата, това е историята на една мисия започнала 1952 г. в лицето на петима млади мъже. Посветили живота си за спасението на едно диво племе наречено „аука” и мъченически загинали убити от същото това племе. Книгата завършва с посвещението на жените на убитите мъже, които продължават започната кауза в името на спасението на тези диваци. Защо разказвам всичко това? Преди дни получих съобщение по скайпа си с молба за молитва, за християнски мисионерски семейства в Афганистан, които ислямисти се канят да убият. Дали поради това, че за мен е несериозно такава новина да се разпространява в скайп или поради времето, но си признавам, че дори не го взех за чиста монета. Мислих дълго за това, молих се и тайно се надявах, ако е истина повече хора да са подкрепили мисионерските семейства. Въпреки това, в мен звучат думите на един служител, който казваше: „Дали нашият неуспех в разпространението на благовестието в мюсюлманските държави не се дължи на липса на мъченици? Може ли една прикрита църква да стане силна? Нужни ли са примери за мъченичесто?” И днес на много места в света се изпитват думите на Христос в цялото им радикално значение – да избереш Христос значи да избереш смъртта или най-голямата смъртна опасност. Всяка година като мъченици умират хиляди християни.
Скърбите са наше призвание независимо дали сме мисионери или не. Господ каза на Павел: „Аз ще му покажа колко много той трябва да пострада за името Ми /ДА 9:15/.Това е част от призванието на апостола. Той понася необикновени страдания. „... в повече трудове, в тъмници още повече, в бичувания чрезмерно, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удапиха по четиридесет удара без един, три пъти бях бит с тяги, веднъж ме биха с камъни.../2 Коринтяни/. Могат да се дадат много примери... Защо Бог допуска това? Хубав въпрос, но неправилен. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него”/Филипяни 1:29/. Страданието не е някакво явление, което Бог не е предузнал. Бог знае, че мисията на църквата ще напредва чрез бури и страдания. Нека се замислим за това, защото удобствата, охолството, благоденствието, сигурността и свободата, която имаме ни създава такава инерция, че няма излизане от нея. Винаги в гонения се е раждала силна църква. Нека сме благодарни на Бог за благовремието, което имаме. Нека използваме това благопрятно време за разтеж и благовестие. Нека не забравяме мисионерите, които са дали всичко свое и са посветили живота си за делото на Христос. Техният живот правят Бог по-реален и ценен за нас. Когато Елизабет Елиот запитала „ауките” защо са убили мисионерите, те й отговарят със смях. Тя казва: „Убили са ги понеже са се страхували от тях. Те не познават християнското съдържание на думата убийство. В техните мисли живее само закона на джунглата. Те знаят, че трябва да убиват за да останат живи. Всички, с които разговарях ми разказаха, че мисионерите не са се борили. Не са имали време за това. Смъртта е настъпила моментално. Аз вярвам, че Господ е с мен и ще ми помогне да убедя тези хора, че любовта между хората е по-силна от страха, омразата и греха!” Амин!