Да се отдадем на съблазън или не?

В Библията думата съблазън не се отнася само до похот или секс. Тя е прекомерното желание за нещо, пожелание, което искаме да бъде изпълнено на момента, без да се подчиним на Божията воля. Съблазънта, до голяма степен е желанието да притежаваш нещо, което не ти е дадено в сегашния момент. Изралтяните в пустинята казваха: „Кой ще ни даде да ядем месо? Ние помним рибата, дините, краставиците, праза и чесновия лук, а тук не виждаме нищо друго освен тази манна”/Числа11:4-6/. Бог не им дава нещата, които са яли докато са били в Египет, но затова пък им дава манна. Съблазънта в сърцата на хората, обаче, не им позволява да почувстват вкуса на даденото от Бога – ценният „хляб от небето”. „Манна за закуска, манна за обяд, манна за вечеря” - говорят те, а ап Павел казва: „А в тези неща те станаха поучителен пример, за да не пожелаваме страстно злото, както те го пожелаха.”/1Кор.10:6/

Едва ли има някой, който да не е чувствал желание за нещо, което не му е дадено в определен момент от живота, когато го е желал. Тези желания винаги ни карат да загубим усещането за Исус - небесната манна. Не бихме могли да кажем уверено с ръка на сърцето, че Христос е всичко за нас, когато ни гризе съблазън за нещо друго в сърцето. Дори не сме сигурни, че искаме Той или Неговото присъствие да ни удовлетвори напълно, а не желанието, което ни изгаря. Дори и предишният ден да сме били в Ханаан, днес сме отново в пустинята и се чувстваме изключително виновни. Обедена съм, че в такива ситуации единствения път е осъзнаване и покаяние, понеже задълбочаването на проблема е както следва – задоволяване на желанията ни от Бог. А това може да е много опасно. На изралтяните Бог дава месо от пъдпъдъци, но то е толкова много, че им става противно. „Няма да ядете месо един ден, нито два, нито десет, а цял месец, докато ви омръзне.” В крайна сметка Господния гняв пламва против тях. Хиляди загиват... а Давид пише: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им /106:15/.

Най-лошото нещо е Бог да ни даде това, което така силно желаем, което ни е съблазън. То рядко е подходящо, много скоро ни става омразно и най-накрая ни прави нещастни. Да се освободим навреме, преди да получим желаното, а след това да съжаляваме.

В Екатеринбург

В очакване съм. Полетът е след минути. Нетърпелива съм. Не съм пътувала последните месеци, а със самолет само в сънищата си. Уверена съм, че това, което предстои ще е чудесно, не само защото ще съм в страхотна компания, но и защото това, за което отиваме си струва. Българският самолет ми се струва тесен и не много конфортен, но какво пък, да не се фокусирам на подробности и да изживея удоволствието. Невероятно е. Плътните, сякаш концентрирани облаци, бяха пробити за секунда и се отзоваваме над тях. Гледката беше уникална. Просто една крачка и може да се разходиш по така пухкавите облачета, а нагоре – небе, като синьо море. Слънцето осветява небесната шир, а ти се чувстваш в самата прегръдка на Спасителя. Реалност е. Не смея да затворя очи, да не би да се окаже отново сън. Радостта някак естествено блика от самото присъствие и близост до Създателя. Времето лети бързо и ето - предградията на Москва. Кацнахме, за да продължим със следващия луксозен и доста по-широк самолет. Въпреки умората, късния или по-скоро ранен час, горяхме от нетърпение да стъпим в Екатеринбург. Толкова много информация за града бяхме изчели, че сякаш го познавахме. И все пак, друго е да се докоснеш с очите си до столицата на Урал, разположена на два континента, носеща в себе си съчетанието на различни култури, исторически епохи и архитектурни стилове.

Андрей е домакина на дома за сираци, в който отивахме. Чакаше ни с широка усмивка и въпреки ранния час, не показваше умора. И той, и съпругата му Наташа не спряха да ме изненадват през последвалите дни.

Вярно е, бяхме дошли за семинар-обучение. Вярно е, започна и мина с много емоции. Една американка, три българки и една рускиня – различни, но един екип. Не ни се тръгваше, но всяко хубаво нещо си има и своя край. Та, за Наташа и съпруга й да кажа. Показаха ни хубавата страна на големия и страхотен град, а за тъмната му страна се наложи да изкопчим думи от ръководителя И. Борисович, както те го наричат.

Разказа ни как семейството храни и обгрижва десетки бездомни деца за години назад. Построили им малка сграда, в която ги хранят и проповядват – за спасението на техните души. Повечето наркомани, болни, изхвърлени от домовете си и от сърцето на родината си. Страната не дава пет пари за тях и така месец след месец, като погребват по 3,4 или 5 деца на месец, те вместо да стават по-малко нарастват. Живеят в подземия, до колена в мръсотия и въпреки честите инциденти никой не се намесва, да не говорим за линейка или доктор. Последният път, както разбрахме, Наташа бремена в 8 месец, се притичва на помощ на момиче, което родило в подземието, плъховете изяли детето, а те едва спасили майката, без никаква институция да дойде за помощ. Трагичните истории ми дойдоха в повече. Някакси осъзнавах, че положението е сериозно, но не можех да проумея, че това е реалността на живота на тези хора. Сега вече, от три години, „Мисия възможност” е построила дом за деца-сираци. Не е необичайно да почука на вратата полицай и да доведе поредното изхвърлено дете. Беше дошло час преди нас. Наплашено и неконтактно. Е, само за ден, защото когато се върнахме след три дни, то вече играеше, хранеше се и приемаше да го погалиш или прегърнеш. Влязахме и в стаята на Михаил, който изхвърлен от болницата, лежеше в дома. Изолиран, с гангрена и спин, живеещ само от безграничната любов, молитва и грижа на хората от дома. Къде ли е края ,се питам ,и си отговарям – няма край. Различни съдби и ужасни истории, озарени и променени от Един, Който бива разкрит, чрез живота на тези скромни хора. Не спирам да мисля и да се възхищавам от решението да живееш за да си полезен на страдащите. Вечерта, преди сън, всички се хващат за ръка за да кажат думите, които идват от сърцата им, на Спасителя. Тази вечер е ред на най-малките. Слушам и не вярвам на ушите си, сълзите ни капят, а небето е просто навсякъде около нас. Простички думи, идващи от дълбините на малките същества и накрая завършват: „Боже, благодариме ти за гостите, а те са тооолкова красиви”... и накланят глави. Не искаме да си тръгваме, хубавото е, че след месец отново ще сме заедно, но дали те ще са там, или ще са отново на улицата... не се знае.

„Колко хубава си, любима моя, колко хубава си! От устните ти, невясто, капе мед като пита, мед и мляко има под езика ти...Колко хубава си, любима моя, колко хубава си... /Песен на песните/

Полетяхме отново, но вече не всичко беше красиво, бях се докоснала до нуждите и проблемите, които тежаха като камък на сърцето ми. Спомних си думите на Христос: „Елате при Мен... и Аз ще ви успокоя.” Някаква надежда, че ще има щастлив край... Дано да е за повече деца...

НОВО НАЧАЛО

Бях станала духовно нечувствителна. Не разбрах как стана това. Явно загледана в напрегнатото ежедневие, просмукано от напрежение, стрес и нелепи ситуации, съсредоточена в необходимостта, която смятах, че ми принадлежи, нещо се изплъзна от сетивата ми, а то бе много необходимо за съществуването ми. Бях станала духовно неспокойна и имах усещането, че всичките ми усилия са напълно безплодни, молитвите ми рекушират в тавана, а действията ми напълно безплодни ме наблюдават с недоумение.

Разбирах, че започвам да стоварвам тонове упреци върху близките си, върху приятелите ми, върху Бог, поставил ме в нелепа ситуация... Но истината заблестява и си казах: „Не, просто сама отговаряш за израстването си, за решението да направиш обратен завой и да откриеш така познатия тесен път.”

Да посветиш двадесет години от живота си на кауза, която е била обречена на провал/ въпреки, че и това е спорен въпрос/ е просто кошмарно. Всеки има шанс за ново начало, но когато то е заклеймено, непознато, забравено, страха от нов неуспех взема надмощие.

Спомням си, че Бог се удоволства да стоим тихи и мълчаливи пред Него. Ето защо принудителното мълчание и покой си е изиграл своята голяма роля. Чета и търся, търся и чета и когато се разрових по-надълбоко в себе си за истинската причина да спазя правилата, изведнъж разбрах, че ми бе втълпено да се покорявам на властта над мен. Щом Божията мъдрост бъде записана в ума и сърцето, действията ти се чувстват подбудени да се съобразяват. Все по-често действията и реакциите ми се диктуват от познанието на Божието слово.

„Твоето слово е светилник на нозете ми и ведилина на пътеките ми. Заклех се и го потвърдих, че ще спазвам праведните Твои присъди... Възприех Твоите изявления за свое наследство довека, защото те са радост за сърцето ми. Приклоних сърцето си, за да върша повеленията Ти винаги и докрай. /Пс. 119/

Все пак Бог е написал съветите Си относно най-често срещаните дилеми, с които така или иначе ще се срещаме в Живота си. Добре е да се вслушаме в Гласа Му, да открием личното Му напътствие към конкретната ситуация и да знаем, че не сме единствените, които минават по този път. Има вход, има и изход и дори в края на тунела да няма винаги ярка светлина, то със сигурност има пъстра картина, осияна от надеждата за нови предизвикателства...

Още малко за свободата...

Бог създаде човешките същества с копнеж за взаимоотношения. С копнеж да бъдат заедно и да не преминават в живота сами. Някои удовлетворяват този копнеж като откриват партньор за цял живот. Бог е създал брака да задоволи специално този копнеж за взаимоотношения, за да даде другарство по пътя на живота. Част от доброто съжителство е способността да виждате партньора си като отделна личност, различна от вас, със свои чувства и нужди. С други думи, брака не съществува само за да задоволи вашите нужди. Когато разглеждаме другия само в светлината на това, как ни влияе, ние сме в голяма беда. Това е егоцентричност. Принизяваме го до предмет, който служи на собствените ни нужди.

Друг начин, по който позволяваме на другите да съществуват със собствените им права, е да им позволим да имат собствен опит. Трябва да разберем опитността на партньора ни, да се отъждествим с него и да бъдем състрадателни. Способността да го правим се нарича съчувствие.

Ако не мога да ви позволя да бъдете личност със свои лични права, тогава не мога да ви състрадавам. Винаги ще гледам на вашия опит като нещо, което касае единствено мен, или ще реагирам на преживяванията ви, като мисля единствено за себе си, а не за вас.

Третият начин, е да отдадем на нашия партньор свободата да бъде различен от нас. Какво би станало, ако единия иска секс, а другия не? Ако единият обича да излиза, а другият не? Ако единият иска голяма къща, а другият не? В добрия брак съпрузите ценят различията си и ги уважават. Те се изслушват един друг, размишляват, правят компромиси и понякога се отказват от желанията си. Защото двойствеността съществува, тя е факт, а единността може да се развива.

В семейства, където на личността не се позволява да бъде различна, нещата не се развиват добре. Съпругът и съпругата се осъждат взаимно за предпочитанията си. Или приема различията като лична обида или липса на любов.

Ако контролирате свободата на своя партньор, вие не сте вече обект на любов. Превърнали сте се в две неща, срещу които другия ще се бунтува – господар на роб и родител. Съпругът или съпругата не са били създадени да бъдат което и да било от двете. Ако контролирате, помнете цената, която ще платите накрая – вашият партньор ще се бори да бъде свободен и зрял възрастен човек. Той е бил създаден да бъде личност, свободна от контрол така, че сам да донесе тази своя индивидуалност при вас, за да можете да оформите своето „ние”. Ако отнемете тази свобода единността ще бъде обикновен придатък на вас самия.

Бунтът срещу контролирането е мотивът, който се крие зад многото любовни афери и др проблеми. Такъв партньор, който се чувства контролиран, не е зрял достатъчно, за да устои с поставяне на граници и често реагира като влиза в любовна афера, за да „бъде свободен”. Свободата става смъртоносна и той пада като овца на заколение.

Ласкателството и привидната свобода са убедителни думи, които дават „облекчение” от натякването и чувството за вина насадено от контрола, получаван в къщи. Дайте свобода и изискайте отговорната й употреба в служба на любовта...

Из „Границите в семейството”

ПОСТАВИ ГРАНИЦИ...

„Неговата безотговорност прави живота ми ужасен” – започна разговора Джен. Докато слушах, можах да видя, че нейното дълбоко чувство на безнадежност я държеше в затвор. Можех да видя безброй начини, чрез които тя би могла да се освободи от модела на поведение на своя съпруг. „Защо не спреш да плащаш за неговите грешки и да го вадиш от ямата? Защо продължаваш да го измъкваш от кашите, които сам забърква? – попитах я аз.

„Той си е такъв и аз просто трябва да се примиря”.

Когато продължавахме да разговаряме, аз открих проблема, който лежеше в основата и пречеше на жената да направи своя избор. Тя не виждаше себе си като свободна личност. Никога не й беше идвало наум, че има свободата да откликне, да направи избор, да ограничи начините, по които неговото поведение й влияе.

Тя се чувстваше жертва на всичко, което съпруга й прави или не прави... Бог е създал цялото творение да бъде свободно. Божият замисъл за нас не е да се поробваме един други, а напротив да се обичаме доброволно. Бог ни е създал да имаме свободен избор по отношение на живота, на другите хора, на Бог и на самите нас. Но, когато се отвърнахме от Бога, ние загубихме нашата свибода. Бяхме поробени от греха, от егоизма, от вината и от куп други фактори.

Ето по какъв начин ап Павел казва на галатяните да поставят своите граници пред всеки вид контрол и да станат свободни: „И така стоите твърдо в свободата, за която Христос ни освободи и не се заплитайте отново в робско иго.” Джен се чувстваше поробена от поведението на своя съпруг и не виждаше възможните избори, които може да направи. Бог ни казва да не бъдем обект на какъвто и да е вид поробващ контрол.

Когато човек осъзнае свободата, която има от своя партньор или който и да е друг, пред него се отварят много възможности. Границите ни помагат да разберем точно къде започва или свършва нечий контрол. Точно както съседът не може да ви насили да боядисате вратата си в лилаво, така и никое друго човешко същество не може да ви принуди да сторите каквото и да било. Това е в нарушение на основния закон на свободата, който Бог е постановил във вселената. За да функционира любовта, всеки от семейната двойка, трябва да осъзнае своята свобода.

Семейството не е робство. То е взаимоотношение основано на любовта, дълбоко вкоренено в свободата. Където съществува контрол, там няма свобода. Любовта е възможна само там, където има свобода...

Запомнете, където няма свобода, има родство, а където има робство, там има бунт. Любовта съществува само там, където присъстват свободата и отговорността. Любовта създава повече свобода, която води до по-голяма отговорност, което води да все по-голяма способност да обичаме...”

Това е част от книгата, която зачетах днес – „ГРАНИЦИТЕ в семейството” от д-р Хенри Клауд и д-р Джон Таунзенд

Издателството е НОВ ЧОВЕК. Приятно четене J

ТВОРИ ЦВЕТОВЕ... и взаимоотношения

Всяка цветова гама придава на човек различно настроение. Но дали различните настроения могат да бъдат обозначени с определен цвят? Цветове във взаимоотношенията...

Когато се върна в годините назад, виждам преходния момент в живота на повечето хора, който е свързан със съдбовното „да” и всичко пред очите ти става бяло и чисто. С годините цветовете се менят толкова често, както и сезоните – от цветно, до бяло-черно и обратно. Почти винаги „цвета” на настроението ти определя и „цвета” на днешните взаимоотношения с близките, приятелите и пр. Постояно си повтарям, че ако се ядосам в работата и деня ми стане сив, едва ли някой в къщи е виновен, че да пренасям сивотата и във взаимоотношенията ми с момчетата например. Иска ми се да сме изградили такива пъстри взаимоотношения за тези 17-18 год, в които са мои деца, че нищо да не е в състояние да им влияе. Че от кого зависи, не от мен ли? Мислим си, че външни фактори влияят на отношения и взаимоотношения, но истината е, че всичко се корени във вътрешния човек, нашето „Аз”, от което ни е толкова трудно да се откажем или просто да го пренебрегнем някой път. Искаме всичко да се върти около нас, винаги на нас да ни е добре, ние да диктуваме парада. Идват обаче критични моменти, когато се налага да вземем решение, да забравим малко за комфорта си, да разберем, че не всичко е само бяло или само черно, но има и други нюанси, с които трябва да се съобразим. И ако все още се учим как правилно да подбираме цветовете и се опитваме да разберем какво ни отива, може да възникне удивителен страничен ефект – изведнъж ще започнем да забелязваме около себе си цветове и багри, за които преди дори не сме подозирали.

И се сещам за вчерашния прекрасен ден, в който се събудих в най-черното си настроение от дни наред, но приятелски разговор с добронамерен човек начерта красиви багри в съзнанието ми и веднага черните окраски бяха заменени с пъстри такива, които изпълниха деня ми с настроение. Дълги години откакто не рисувам, въпреки, че съм завършила художествено училище, но изведнъж осъзнах, че на всеки от нас е дадено да рисуваме, да чертаем в сърцата на хората около нас и близките ни. И ако рисуваме с топли цветове няма начин с времето картината на живота ни да стане приятна, изпълнена с живот, привлекателна и привличаща окото. Не съм художник, но взех решение да рисувам и да не спирам. Създадени сме да творим, както твори нашия Създател...

УДАР И НА ЗЕМЯТА

Върви една жена по пътя си, забързана да напазарува и бързо да се върне при болния си съпруг. Трябва да сготви, да създаде уют в малката си гарсониера, чака я работа и тя бърза ли бърза. Свива на ъгъла на магазина, остават й два метра до вратата и в този момент усеща удара, който я събаря стремглаво към земята. Ударът е силен и ненадеен. Не го е очаквала. Не го е търсила. Била е вперена в грижите и задачите, които я чакат... Мъжът си има своите болежки и замислен за поредната вечер, в която му се иска да разтовари, без да го викат спешно, бърза за магазина. Не вижда жената или по-скоро я вижда тогава, когато вече е твърде късно и неможе да избегне удара. Дори не й помага, поглежда я пренебрежително и подминава... Болка, недоумение, въпроси и какво ли още не се въртят в главата на жената. Изправя се бавно, макар, че просто й се иска да продължи да лежи на земята и да не прави никакво усилие. Не се е замислила дори, колко е трудно да се изправиш, когато те блъснат на улицата. Изпитваш срам, безсилие и болка. Е, добре, че няма нищо счупено. Един въпрос изгаря съзнанието й и не може да го потуши: „Защо никой не й подаде ръка? Защо нямаше човек, който да й помогне да се изправи?”

Дали на всеки се случва да се препъне и падне? Или просто някой да го „блъсне” по пътя? Мисля, че да! И мисля, че не един път! Ако се фокусираме върху „нападателя” ни чакат само натрупване на негативни чувства и емоции, които не избледняват с времето, а се задълбочават. Ако се фокусираме върху чувствата, които като гейзер избликат, и на които даваме воля често, ни чака самосъжаление и още негативни чувства, от които няма спасение. Мисля си, че Бог винаги ни подава ръката Си, за да се подпрем и да се изправим. Лошото е, че не винаги Я виждаме, или усещаме. Най-често просто забрявяме, че Той е готов да ни помогне, защото е невидим за окото. Сетих се за стихчето, което ни казва: „Кой си ти, който съдиш чужд слуга? Пред своя си Господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го изправи...” Бог е силен да те изправи. Нека изграждаме характера си, защото когато погледнеш дълбоко в себе си, в труден момент и се увериш, че Бог е силен, ще бъдеш благодарен за трудните моменти, които са градили доверие и упование в сърцето ти. Има или няма ръка, която да ти помогне не е от такова значение, важното е, че Този, от Който зависи твоето стоене е на мястото си. Удар и на земята, но прегръдка, топлина и утеха, когато е градено доверие...