Свободен ли съм или зависим? /Как употребявам своята вяра?/

Скоро се запознах с млад мъж болен от диабет, който през голяма част от живота си е бил сляп. След като разговаряхме няколко пъти осъзнах, че най-големия проблем на мъжа не беше заболяването му, а неговото емоционално състояние. Сменил няколко църкви, като в последната изключително много се наблягало на поучение относно вярата. Много са местата, където се говори, че ако имаш вяра ще получиш всичко и можеш всичко, но ако нямаш вяра, цял живот ще си слаб или болен, както е в случия с моя познат. Направо гняв се надигаше в сърцето ми, докато го слушах. Служителят дори си позволил да каже: „Ако се разболеете и умрете, вината си е ваша! Просто нямате вяра!” Не ми се слушаше. Как да се помогне на хора в подобно положение? Новият ми приятел беше в тежко състояние. Изглеждаше напълно отчаян. Беше научен, че размера на вярата определя дали ще получиш, или няма да получиш това, което искаш от Бог. Ако не го получиш, можеш само себе си да обвиняваш. И той правеше точно това – обвиняваше себе си, че няма достатъчно вяра.
Наистина ли така действа вярата? Не, разбира се. Много хора биват поучавани по този начин, но явно нямат никаква представа какво представлява вярата, как действа и какво да правят. Спомням си един служител, който казваше: „Вярвам с цялото си сърце, че този стол ще ме издържи ако седна на него. Съвсем сериозно ви казвам, няма и сянка на съмнение в мен, че на стола може да му се има доверие. Но аз не упражнявам това, което Библията нарича „вяра” в този стол. Думата „вяра” в Библията включва елемент на зависимост и упование. Независимо от това, какво мисля интелектуално, аз не упражнявам това, което Библията нарича „вяра”, докато не седна на стола. Следователно, вярата винаги включва решението на волята да действа според това, което умът приема за вярно.” Вярата винаги откликва на истината чрез действие. Тя не е сила, с която да манипулираме Бог. При истинската вяра Бог винаги е Инициаторът, а човекът е този, който откликва. Бог казва, че нещо е истина или обещава нещо и човекът откликва на това действие, като завися от Него за резултатите. В случая на моят познат беше обратното. Човекът си присвоява ролята на инициатор и се опитва да използва вярата като сила, с която да принуди Бог да стане този, който откликва. Няма сила във вярата сама по себе си, има сила Бог. Вярата е само това, което свързва Божията сила с човека. Не е важен размера на самата вяра, важна е Божията воля. Аврам ни е пример за вяра. Той беше „уверен, че това, което Бог е обещал, Той е силен да го изпълни.”/Римл. 4:21/
Разбира се, човек трябва да се запознае с някои основни понятия, към които да се придържа, преди да мисли как да живее чрез вяра. Ако нямаш никаква представа кой е Бог и какво е направил за теб, няма как да се стремиш да живееш с вяра, която де факто нямаш, но по-скоро би кривнал към някоя окултна практика.
Аз и ти не сме в състояние да произведем християнски живот. Само Исус може. Нашата отговорност е да запазим отношение на приемане и зависимост - Ако аз не мога, Той може. Покорството на Бог е целта, която християните желаят да постигнат. Средството за постигане на покорството не е легализъм или законничество, това няма стойност за Христос. Още в Стария завет Бог казва: „Защото милост искам, а не жертви, и познаване на Бог повече, отколкото всеизгаряния.”/Осия 6:6/
Бог иска от нас пълно предаване. /Това няма нищо общо с посвещението./ Предаването е нещо, което ние решаваме и правим. Ние предаваме себе си на един Любящ Баща и Отец, който ще се погрижи за живота ни в Неговата съвършена мъдрост и контрол. Същността на живота на вяра е благодарното сърце. „Във всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса.” Благодарното сърце е предало всички права на суверенния и любящ Бог. „Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито англи, нито власти... нито което и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов.../Римл.8:38/. Дори и с проблем или недъг, или болест, нищо не е в състояние да промени отношението ми на благодарност към Моя Бог.
Преди няколко години майка ми по същия начин щеше да загуби зрението си. Тя е болна от диабет и прогресивно зрението и намаляваше. Отидохме в частна клиника и лекарката просто каза, че сме закъснели. Капилярите се пукаха в очите й и нищо не беше в състояние да ги спре. Месец след месец на терапии с лазера, успяхме да овладеем положението. Никой не вярваше, дори и лекарката беше изключително изненадана на добрия резултат, който беше постигнат. Постоянството ни беше възнаградено. Майка ми вярваше, че това трябва да бъде направено и въпреки, че зрението и е намалено, тя вижда и се справя сама и днес. Повярва и се довери, покори се – това беше Божията воля за нея. Всяка ситуация е различна. Нима някой би дръзнал да обяви, че апостол Павел не е имал достатъчно вяра за да излезе от Римския затвор или, че не е имал възможност чрез вяра да облекчи страданията си? Смешно би било! И вместо да слагаме съмнение, обвинение в човешкото сърце, по-добре е вяра да посеем, надежда и любов. Доверие в един Голям, Състрадателен и Нежен Баща, Който винаги се грижи за своите, познава ги по име и не би отхвърлил човек, поради липса на вяра... Помогни на неверието ни, Господи.
П.п. Мисля, че моят нов приятел става все по-спокоен и уверен, поради това, че опознава все повече Своя Спасител. Решението, което взе бе да предаде изцяло себе си на Него. Мисля, че сега вече знае, че Той – Христос е истинския отговор на всяка нужда на човешкото сърце. Зная, че се моли все по-усърдно за своите приятели, а не единствено и само за своето изцерение. Въпреки проблема си, зная и виждам, че сърцето му е изпълнено с благодарност, най-вече заради това, което е в Христос и това, което има в Христос. Благодаря ти, Исусе!