Из "Мисли" Блез Паскал /1623-1662/„Не зная кой ме е създал, нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз; в ужасяващо неведение съм за всичко; не зная какво представляват тялото ми, сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но се познава толкова малко, колкото познава всичко останало. Съзерцавам всяващите ужас простори на всемира, които ме затварят отвред, и съм прикован в едно кътче от тази необятна шир, без да знам защо точно тук, а не другаде, нито защо за малкото време, отредено ми за живот, е избран този миг, а не някой друг от вечността преди и след мен. Накъдето и да се обърна, виждам само безкрайности, които ме заграждат отвред като нищожен атом, като мимолетна сянка, пробягваща безвъзвратно. Зная само едно, че скоро трябва да умра, но от всичко най-малко ми е позната именно смъртта, която не мога да избягна.
Както не зная откъде идвам, така не зная и къде отивам; зная само, че когато напусна този свят, ще попадна или в небитието, или в ръцете на Бог, без да зная на кое от двете ще бъда обречен. Ето състоянието ми, изпълнено със слабост и несигурност. И стигам до извода, че трябва да прекарам всичките си дни, без да се опитвам да узная какво точно ме чака. Може би бих могъл да намеря просветление в съмненията си; но няма как да си дам труд и няма да направя нито крачка, за да го потърся; а после, презрителен към всички, които се терзаят от тази грижа, искам да се подложа на това велико изпитание без страх и безгрижно да приема смъртта в пълно неведение за бъдещата си вечна участ.”
Кой би желал да има приятел, който разсъждава така? Кой би го избрал между другите хора, за да сподели с него грижите си? Кой би подирил утеха при него от горестите си? И най-сетне при какви жизнени обстоятелства такъв приятел би могъл да му помогне?
Похвално е наистина за религията, че враговете и са толкова безразсъдни; възраженията им са съвсем безопасни за нея, напротив, те доказват истините и. Та нали християнската религия утвърждава именно тези две истини: вродената порочност и изкуплението на Христос. А аз смятам, че ако не могат да докажат изкуплението чрез светостта на поведението си, то поне прекрасно доказват с противоестественото си отношение по този въпрос вродената порочност на човека.
Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същия човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчуждение поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила...”
Както не зная откъде идвам, така не зная и къде отивам; зная само, че когато напусна този свят, ще попадна или в небитието, или в ръцете на Бог, без да зная на кое от двете ще бъда обречен. Ето състоянието ми, изпълнено със слабост и несигурност. И стигам до извода, че трябва да прекарам всичките си дни, без да се опитвам да узная какво точно ме чака. Може би бих могъл да намеря просветление в съмненията си; но няма как да си дам труд и няма да направя нито крачка, за да го потърся; а после, презрителен към всички, които се терзаят от тази грижа, искам да се подложа на това велико изпитание без страх и безгрижно да приема смъртта в пълно неведение за бъдещата си вечна участ.”
Кой би желал да има приятел, който разсъждава така? Кой би го избрал между другите хора, за да сподели с него грижите си? Кой би подирил утеха при него от горестите си? И най-сетне при какви жизнени обстоятелства такъв приятел би могъл да му помогне?
Похвално е наистина за религията, че враговете и са толкова безразсъдни; възраженията им са съвсем безопасни за нея, напротив, те доказват истините и. Та нали християнската религия утвърждава именно тези две истини: вродената порочност и изкуплението на Христос. А аз смятам, че ако не могат да докажат изкуплението чрез светостта на поведението си, то поне прекрасно доказват с противоестественото си отношение по този въпрос вродената порочност на човека.
Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същия човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчуждение поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила...”
Няма коментари:
Публикуване на коментар