НОВО НЕБЕ И НОВА ЗЕМЯ...

Непрекъснато сънувах, мечтаех, стремях се към реалността на минал опит, защото исках да избягам от истината на настоящето. Осъзнавах, че и настоящето не е истинската действителност. Един ден обаче, ще имаме съществуване, което ще е истинско, пълно, без сълзи, немощи, страдание. Очаквам този ден, но до тогава „истинската действителност” ще я приемаме с вяра : ).

Бях недъгава физически от самото ми раждане. Като, че бях привикнала с неловките погледи, странните подмятания или просто пренебрежителното отношение на хората. Често се затварях в себе си с месеци. Почти нямах приятели, но малкото, които имах ми бяха ценни, всъщност безценни. Те бяха моят пристън, упование и утеха. Бях особено чувствителна и незнам как усещах в реакциите на хората тяхното отношение, страх да ме заговорят, като, че бях и психически недоразвита. Това засилваше моята неприязън към себеподобните. Бунтът, който растеше в мен ме тормозеше, но не можех да се справя сама с него.

Една от двете ми приятелки беше християнка. В малкото си свободно време ми четеше от Библията и това стана единственото време, в което се реех в облаците. Приемах всяка дума буквално, сякаш се отнасяше всичко за мен, говореше ми, рисуваше картини...

Ден след ден, среща след среща, усещах спокойствие, каквото никога не бях изпитвала. Забелязах, че се събуждам сутрин не с гняв и недоволство, а с молитва и радост, които не идваха поради някаква конкретна ситуация или повод. Сълзите все по-рядко се появяваха в очите ми, а звънливия ми смях дори и мен стряскаше. Не бях се смяла от години, а сега се смеех често с приятелките си. Ежедневието ми беше трудно. Физическата болка беше моят непрестанен спътник, въпреки това, радост изпълваше сърцето ми и желание за живот препълваше душата ми.

Знаех, че сме временно на тази земя и копнежа ми по Господа растеше. Той щеше да дойде отново и да вземе при Себе си всеки, който вярваше в Него, който Го беше изповядал с устата си и прославил в сърцето си. И тогава прочетах: „Господ не забавя това, което е обещал, според както някои разбират бавенето, но заради вас търпи дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние. А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и делата по нея ще изгорят. И тъй понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие? Трябва да водите свят живот в благочестие, като очаквате и желаете идването на Божия ден, поради който небето, възпламенено ще се стопи и стихиите нажежени ще се разложат. А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда. Затова любезни, като очаквате тези неща, старайте се да се намерите чисти и непорочни пред Него, с мир в сърцата си.” /2Петър 3:9-14/.

Почувствах се лека като перце. Забравих болката. Мир заля цялото ми същество. Сълзи потекаха по страните ми, но вече не сълзи на болка, а на радост. Окрилена от мечтата си видях бяла пътека – мойта съдба. „Ново небе и нова земя...”

ОТРАЖЕНИЕ НА СВЕТЛИНАТА

Днес се събудих с усещане за хубав, слънчев и удовлетворяващ ден. Най-вероятно защото поспах до 7 часа, което си е постижение. Ранното ставане ме изтощава, затова и неделния ден е просто празник. Сещам се, че утре е рождения ден на малкото ми, пораснало момче и ми става още по-приятно.

По навик грабвам Библията и започвам наслуки този път. Отново съм пред дилема в професионален план и очаквам просто „светла звездичка” да заблещука в съзнанието ми, после бях готова и на „светкавица”, само и само да разбера каква е Неговата воля, правилната стъпка... изхода.

И тъй като нищо свръх-естествено не се случи J си направих кафенце и просто си почетах без да имам нагласа за конкретни събития. Мислите ми бяха наклонени към времето, в което Бог освободи и спаси толкова много хора /90година и след това/. „Видях” как много хора оставяха греховете си поради това, че бяха намерени от Господа. Радост препълваше сърцата, окрилени и насърчени търсеха общение и изобщо глад за „духовното” ни гонеше. Мислено се върнах назад във времето и някакси ми стана леко и хубаво. Господ се откриваше пред нас и искахме да Го познаваме повече и повече...

Малко по-късно мислите ми се насочиха към сегашната ситуация в Църквата. Разбира се всеки прави заключения според това, което е видял, това до което се е докоснал, това до което е достигнал. „Видях” много християни, които говореха само за себе си и собствените си дела. Те изглеждаха като добри и прилежни християни, но нещо им липсваше. Господ беше зад гърба им, а пред тях имаше тъмнина. Искаха да бъдат съвършени във всичко. Стремяха се да правят всичко добре, подбираха думите си, вършеха добри дела, но нещо им липсваше. Изведнъж осъзнах, че те бяха отклонили вниманието си от Господа върху себе си. Тези хора бяха огромна част от Църквата. В стремежа си за съвършенство бяха променили фокуса от Господа към себе си. Съвършенството на тази земя е утопия. Въпреки това ние ще продължим да се променяме, но само във фокуса на Нашия Спасител...

Опитвах се да чета, но мислите ми непрестанно бягаха в сравнение на Църквата сега и преди години. Видях цели църкви, които проповядваха себецентрично и бяха забравили Христос, дори не споменаваха и веднъж Името Му. Беше ми така болно за тези християни... Осъзнавах, че голяма част от хората не познават Христос, и не са познати на Него...

После „видях” славата на Господа. Скръбта се превърна в радост и си помислих, че си струва човек да живее за Господа. Вчера си казвах, че всичко е така отчайващо, че не си струва да правиш толкова усилия, църквата е така обезсърчена, хората са толкова недружелюбни, пастора е толкова... стоп, мислите в тази посока не са полезни за никого. Днес деня е прекрасен и си струва човек да „послужи” на Господа. Бог е светлина, Той обитава в непрестъпна светлина, а същевремено ние сме светлина в Господа /1Тим.6:16, Еф.5:8б/. Нека отразяваме Неговата светлина, но това може да стане само ако гледаме постояно към Него, ако центъра ни е Той, ако упованието ни е в Него, ако красотата ни е в Него... Обичаме те... Денят наистина ще е прекрасен...

ДЕЙСТВИЕ или бездействие

Спомням си думите на Бил Хайбълс, който казва: „Лично аз никога не съм разбирал бездействието. Защо един човек предпочита да седи, вместо да се рее високо, да гледа отстрани, вместо сам да играе, да залинява, вместо да се развива? Не мога да проумея това!”

Въпреки, че Христос е нашия пример и постоянно се стремим да се уподобим на Него, да подражаваме на това, което е вършил, се оказва, че много по-лесно е да си приказваме за нещата отколкото да станем и да свършим работата. Ясно е, че да си лидер е престижно, но освен това е и свързано с много работа. За съжаление все по-малко хора можеш да ангажираш в извършването на определени дейности. Разбира се, не слагам всички под общ знаменател, но когато ми се наложи да потърся човек за няколко дни да ни помогне, се оказва, че не е толкова просто. Иначе през ден ме спират за да ме попитат дали има свободно място... Не разбирам и не спирам да мисля. Едва ли ще открия топлата вода, но започвам да си мисля, че голяма вина за мързеливото поколение в църквата ни имат служителите. Да, нещата винаги са двустранни, но за да има активни хора, някой трябва да забележи потенциала и да им се даде възможност за развитие. Дали днес някой инвестира в хора? Спомням си преди време пастири покриваха обучението на млади хора, решили да се посветят в изучаване на Писанията. Сега дори не се говори за образование. Като че ли нямаме стимул за развитие и оттам действие.

Апостолите познаваха Тората, имаха нужда само от Духа за да разпали огън в сърцата им и да се одързостят. Понякога първата църква имаше нужда някой от апостолите да ги упъти във вярата и му задаваха въпроси, на които той с радост отговаряше, защото това довеждаше църквата до правилно действие. Те питаха, получаваха отговор и после действаха. Ние питаме, питаме, питаме, ако получим отговор дори и не се замисляме да действаме, защото отговора не ни харесва и продължаваме да питаме. Тогава много често си намираме човек, който ни казва това, което искаме да чуем...

Бог ни даде Словото Си. Даде ни и Духа Си! Изпълни ни със сила. Подбуди хора, който да запишат Неговите думи за да имаме пример – и положителен и отрицателен. Решението да му служим зависи от нас. Той иска да се вслушаме в Гласа Му и да сме готови за действие. Бездействието убива Духа в нас и отваря врати за „големи проблеми”. Всяко начало започва с молитва...

ОТНОВО В ЕКАТЕРИНБУРГ

Обещах да разкажа за второто ни пътуване до Екатеринбург. Опитвам се да започна, но се усещам, че разказа ми ще е тъжен. Казвам си: „ Не трябва да разплакваш хората, живота е толкова прекрасен...”

За ден не можем да осъзнаем реално какво се случи тази седмица. Наблюдения, преживявания, емоции, които като вулкан избликват в сърцето и остават трайни следи, а надявам се по-голям копнеж за молитва, вяра, че Бог е голям, силен, могъщ да промени повече съдби...

С такъв трепет и копнеж, изгарящо желание и очакване пристигнахме. Посрещна ни Андрей – домакина на дома за сираци в Екатеринбург, в малките часове на нощта. Заляхме го с въпроси веднага. Първото, което разбрахме, че Михаил, за който разказах предния път беше си сложил свръх доза и предния ден беше починал... Идвахме в реалността на живота... За това пък хубавите неща, за които чухме, си струваха...

Знаех, че на семинара ще видя познати лица, станали наши приятели за краткото време, което имахме март месец. Очаквах и нови запознанства, но най-вече знаех, че ни очакват сърца приготвени за това, което Господ беше приготвил за тях. Бяха заявили участие в семинара повече жени, отколкото можеше да побере залата. Чакаха ни приятни изненади и то за всяка от нас.

Още вторият ден започнаха да ни разказват, че след като сме си тръгнали са разбрали, че 5-6 от зависимите млади жени са били напълно освободени. Освен това няколко жени, които са искали деца дълго време, са забременяли веднага след семинара - имахме 6-7 бременни жени. Бяха се възстановили взаимоотношения в брака. Но най-радостното беше, че веднага след семинара няколко жени са направили подобни такива в своите църкви. Единия го бяха заснели и ни подариха своята касета. Радостта ни беше голяма от Божието действие в живота на тези млади жени. Проблемите им са много по-големи от нашите, но и Божията сила е по-голяма. Гледах държанието на освободените хора и виждах на дело колко е вярно словото, че на който много е простено, много обича. Радвахме се, плачехме и пак така цели няколко дни.

Последният ден отново бяхме в Дома. Имаше нови деца, които не ни познаваха, но това не им пречеше да дойдат да ни прегърнат и да си говорят с нас. Както и предният път вечерната молитва, водена от най-малките ни разкъса сърцата на хиляди пърченца...

Много и все затрогващи истории, пазени в поверителност в молитвите ни...

Преди да си тръгнем бяхме с патрула. Не може да се опише видяното. Помагаш, храниш, молитва и после погребение. Малка част от тези хора се спасяват, но докато има надежда ще има и хора като екипа на Андрей, които помагат. Дано Бог е всеки ден с тях, да ги подкрепя, да съшива сърцата им и да ги разширява да побират повече... Дано Бог бързо ги възстановява, защото ранения не носи тежеста на съкрушения. Има нещо вярно, че руският човек е силен, но аз бих казала: „Руската жена е силна жена, но най-вече в Господа.”

Знаем и сме убедени, че ги оставяме в най-сигурната ръка – Божията.

Притчи 15:24 За разумния пътят на живота върви нагоре,
За да се отклони от ада долу.

СТРАДАНИЕТО - наказание или любов

Чета книгата Йов. Звучи ми толкова актуално... Агонията на един човек. Страданието е тежка тема, вълнувала всеки, който се е докоснал до него. Колкото повече навлизам в книгата виждам двете противоположни истини, които се сблъскват в „Йов”. Страданието е общ товар на всички хора и самостоятелен товар за всеки човек. От една страна се причинява от Бога със справедливост, от друга, то може да се приеме от човека с любов. Докато станат реалност в живота ни, тези истини трябва да бъдат изказвани с нежност, загриженост и любов. Приятелите на Йов не разбират това и въпреки истиността в думите им, те звучат банално набожни и самонадеяни. Да осъдиш окаяния клетник като човек, отхвърлен от Бог, е крайна степен на човешка жестокост. Като се опитват да го приповдигнат духовно, приятелите на Йов несъзнателно добавят към неговата болка. Той не се нуждае от съвет, а от съчувствие. Не би могъл да измисли несъществуващ грях и да се покае за него...

Отвъд границата, достигната от опитите на човешкия разум да обясни Божието откровение, лежи бездната на незаслуженото страдание. Случаят на Йов е такъв и не само на Йов. Съществува една цяла област от човешкото нещастие, която не обхваща нито наказанието, нито възмездието, нито изкуплението. Самият Йов не е съгрешавал /1:22/.

Останал напълно сам в целия си гняв и тогава разбира, че Бог не го е изоставил. Въпреки, че дълго време не получава отговор на вика си, между другото както и Христос на вика си „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”, накрая разбира, че не е сам. От всички човешки същества невинния страдалец стои най-близко да Бога. Удовлетворението на Йов в края на историята би било необяснимо, ако в долината на мрачната сянка той не бе открил място за духовно израстване.

Героите на вярата от Евреи 11гл са страдалци, мнозина от които умират, без да видят избавлението. Разбира се, никое страдание не е приятно и добро за времето си, но в последствие то „донася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него”. Това не е нещо, което човек сам би могъл да избере за да придобие някакви духовни дивиденти. Само Бог определя. Никой, който вече е изпитал Неговия жезъл, не би тръгнал по същия път, но и никой, който е извървял заедно с Йов пътя до „крайната цел на Господа”, не би заменил това преживяване за нищо друго.

Тялото на Христос винаги ще носи белезите на разпятието и това е основната Му слава. Ако страданието на Йов е само ранен намек за великия Страдалец, за Неговите последователи остава с радост да допълнят онова, което не достига на Христовите скърби /Кол 1:24/. Чрез жертвата на Христос и това, което трябваше да изтърпи, Бог се присъединява към нас в нашия ад на самота. Всички значения на думата страдание се срещат в Христос... поема греховете на всички. Фактът, че самия Господ е прегърнал и поел НЕЗАСЛУЖЕНите последствия на всяко зло е отговора за Йов, както и за всеки, намиращ се в подобно положение. Като невинен страдалец Йов всъщност е спътник на Господа.

БЛАГОДАРНОСТ

Напоследък си мисля за благодарността. За благодарността към хората, за благодарността към Бога. Толкова непостоянни във взаимоотношенията си станахме, че започнаха да се рушат основни човешки принципи и ценности. Когато човек общува с други култури и вижда толерантността в поведението, което не се демонстрира, а някак естествено струи в отношенията между хората, започва да се задушава от балканския синдром на простащина и БайГаньовщина.

Сигурността на успеха ни се формира от благодарността. Нищо не става от самосебе си. Зад всеки успех се крие възможност, както и подкрепа. Възможностите идват от Бог, а подкрепата от хора, приближили се до пътя, по който вървим. Да не ги приемаме за даденост, защото не са. Всеки е създаден със свободна воля и е взел решение да бъде подкрепа. Толкова съм благодарна за хората, които рамо до рамо сме си опора. Боли ме когато виждам с каква лекота се разрушават взаимоотношения градени с години. Говориш едно, а правиш друго. Обещаваш нещо, а правиш нищо. Взрени в посоката не трябва да губим чувство за реалност. Времето е тук и сега и не трябва да забравяме това. Вечността е отражение на сегашната действителност. Защо ли ап Павел каза: „Най-напред благодаря на Бог за всички ви...”/мисля Римл.1гл/ и се замислих кога за последно съм благодарила на Бог за „всички Ви”? Не беше скоро...

Дали аз съм благословение, както очаквам други да се благословение за мен? Дали съм достатъчно благодарна, както очаквам и аз...

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно разбираемо чрез творенията, така, че човеците остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха...”/Римл. 1/

Благодарна съм на Бог за това, че ми позволи да Го позная, благодарна съм за всяка възможност... Благодарна съм!

Да се отдадем на съблазън или не?

В Библията думата съблазън не се отнася само до похот или секс. Тя е прекомерното желание за нещо, пожелание, което искаме да бъде изпълнено на момента, без да се подчиним на Божията воля. Съблазънта, до голяма степен е желанието да притежаваш нещо, което не ти е дадено в сегашния момент. Изралтяните в пустинята казваха: „Кой ще ни даде да ядем месо? Ние помним рибата, дините, краставиците, праза и чесновия лук, а тук не виждаме нищо друго освен тази манна”/Числа11:4-6/. Бог не им дава нещата, които са яли докато са били в Египет, но затова пък им дава манна. Съблазънта в сърцата на хората, обаче, не им позволява да почувстват вкуса на даденото от Бога – ценният „хляб от небето”. „Манна за закуска, манна за обяд, манна за вечеря” - говорят те, а ап Павел казва: „А в тези неща те станаха поучителен пример, за да не пожелаваме страстно злото, както те го пожелаха.”/1Кор.10:6/

Едва ли има някой, който да не е чувствал желание за нещо, което не му е дадено в определен момент от живота, когато го е желал. Тези желания винаги ни карат да загубим усещането за Исус - небесната манна. Не бихме могли да кажем уверено с ръка на сърцето, че Христос е всичко за нас, когато ни гризе съблазън за нещо друго в сърцето. Дори не сме сигурни, че искаме Той или Неговото присъствие да ни удовлетвори напълно, а не желанието, което ни изгаря. Дори и предишният ден да сме били в Ханаан, днес сме отново в пустинята и се чувстваме изключително виновни. Обедена съм, че в такива ситуации единствения път е осъзнаване и покаяние, понеже задълбочаването на проблема е както следва – задоволяване на желанията ни от Бог. А това може да е много опасно. На изралтяните Бог дава месо от пъдпъдъци, но то е толкова много, че им става противно. „Няма да ядете месо един ден, нито два, нито десет, а цял месец, докато ви омръзне.” В крайна сметка Господния гняв пламва против тях. Хиляди загиват... а Давид пише: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им /106:15/.

Най-лошото нещо е Бог да ни даде това, което така силно желаем, което ни е съблазън. То рядко е подходящо, много скоро ни става омразно и най-накрая ни прави нещастни. Да се освободим навреме, преди да получим желаното, а след това да съжаляваме.