Напоследък си мисля за благодарността. За благодарността към хората, за благодарността към Бога. Толкова непостоянни във взаимоотношенията си станахме, че започнаха да се рушат основни човешки принципи и ценности. Когато човек общува с други култури и вижда толерантността в поведението, което не се демонстрира, а някак естествено струи в отношенията между хората, започва да се задушава от балканския синдром на простащина и БайГаньовщина.
Сигурността на успеха ни се формира от благодарността. Нищо не става от самосебе си. Зад всеки успех се крие възможност, както и подкрепа. Възможностите идват от Бог, а подкрепата от хора, приближили се до пътя, по който вървим. Да не ги приемаме за даденост, защото не са. Всеки е създаден със свободна воля и е взел решение да бъде подкрепа. Толкова съм благодарна за хората, които рамо до рамо сме си опора. Боли ме когато виждам с каква лекота се разрушават взаимоотношения градени с години. Говориш едно, а правиш друго. Обещаваш нещо, а правиш нищо. Взрени в посоката не трябва да губим чувство за реалност. Времето е тук и сега и не трябва да забравяме това. Вечността е отражение на сегашната действителност. Защо ли ап Павел каза: „Най-напред благодаря на Бог за всички ви...”/мисля Римл.1гл/ и се замислих кога за последно съм благодарила на Бог за „всички Ви”? Не беше скоро...
Дали аз съм благословение, както очаквам други да се благословение за мен? Дали съм достатъчно благодарна, както очаквам и аз...
„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно разбираемо чрез творенията, така, че човеците остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха...”/Римл. 1/
Благодарна съм на Бог за това, че ми позволи да Го позная, благодарна съм за всяка възможност... Благодарна съм!
Няма коментари:
Публикуване на коментар