30 декември – обикновен делничен ден. Малка група тръгваме за няколко села близо до Карлово. Приготовленията са от дълго време и са участвали много хора в подготовката на подаръците. Наблюдавам хората, които греят и са толкова ентусиазирани, че няма как да не те заразят. За първи път се присъединявам към групата, посветила много от себе си в обгрижването на тези села и по-точно на децата там /възхищавам се на „Мисия възможност”, която прави това от години, ето линк, който иска да се запознае с част от работата на Мисията - http://www.tangle.com/view_video?viewkey=a4a7381473328f43c488/. Не зная какво ще видя, въпреки че съм работила с малцинствени групи и знам, че понякога нещата изглеждат отчайващо. Пътуваме с бус и още две коли. Толкова много настроение, песни и весела глъч отдавна не бях преживявала. Всеки говори и все има какво да си кажем – страхотно е. След почти два часа пристигнахме в малко селце с множество бараки, нахвърляни по склона без никаква подредба. Е важното е, че има къде да живеят хората и не са на улицата. По средата построена по-голяма едноетажна сграда, измазана в бяло и с кръст отгоре, няма как да не забележим, че това е църквата. Още преди да се замислим какво става, няколко човека ни посрещнаха и ни поканиха с гостоприемство в постройката. Въпреки, че всичко изглеждаше много простичко си личеше, че стаята е украсена и подготвена за Рождественските празници с голяма любов. Когато прекрачихме сградата с удивление видях десетки деца между година и 12 г. които бяха накацали по столчетата и ни чакаха. Нямаше безредие, врява, плач или каквато и да е бъркотия. Лицата на децата грееха, но по дрешките и обувките си личеше, че живеят изключително бедно. Поздравиха ни с песни и две измислени от тях сценки, казваха стихове от Библията и се молиха с голямо усърдие. Ето малко снимки и клипа, който направихме: http://www.youtube.com/watch?v=-T2ZtYxgCRg
Малко по-късно тръгнахме към съседно селце, където се оказа, че трябва да вървим пеша в кал, защото няма път до малката църква, която наскоро са построили хората. Изненадата ми бе голяма. Видях хора, за които ако кажеш, че са бедни просто е малко. Посрещнаха ни много топло. Поговорихме, видяхме малката постройка, която са спретнали, само за да има къде да се събират, все още незавършена. Накъдето погледнеш виждаш дивна природа, а в полите на планината полегнали малки къщички с пушещи комини. И така насред поляната, тъй като нямаше къде да се съберем, раздадахме подаръците на децата, хапнаха лакомствата, казаха ни стихчета и завършихме с усърдна молитва за по-добра година.
Поговорих с една жена, която ми сподели за голямата смъртност сред децата. Собствената й дъщеря починала тази година от зараза и оставила невръстно дете, за което се грижи възрастната жена. Много болка, много тъга, много грижи таят в сърцата си тези „малки” жени. Дребни и слаби те носят на плещите си огромен товар от отговорности и грижа за цялото семейство. Живеят изключително задружно и това като, че им дава сили да се справят с трудния и суров свят. Жената, с която се запознах говореше с такава любов за Спасителя, който беше намерила наскоро. Каза, че й помага, дава сили и се грижи за нуждите на семейството. Трудно ми бе да намеря думи за насърчение или утеха, думите засядаха на гърлото ми и знаех, че скоро няма да забравя тези хора. Те се нуждаят от реална помощ, а не просто от думи. Помислих си колко ли още села има в страната ни, до които не достига помощ и подкрепа. Страната ли да обвиним? Или политиците? Или всички нас, които си стоим на топличко с отрупани маси и подути стомаси от преяждане, пък и не само по празниците? Чувствах се виновна за безхаберието ни. Искаше ми се да разтръбя на видно място за да чуят много хора и да направят нещо, да направим нещо заедно. Някъде някой беше казал, че задружна дружина планина повдига, но нашите планини са май доста големи, доста тежки и една дружина няма да ги помести.
Винаги ще има хора, които ще са безхаберни за нуждата на човека. Но истински вярвам, че доброто в човека може да разпали огъня на добротата в множество хора. Така можем да снабдим реално нужда, да подарим живот на ближен, да стоплим сърцето на непознат, да подарим усмивка на враг или просто да бъдем приятели. Пожелавам си го за Новата година!
Малко по-късно тръгнахме към съседно селце, където се оказа, че трябва да вървим пеша в кал, защото няма път до малката църква, която наскоро са построили хората. Изненадата ми бе голяма. Видях хора, за които ако кажеш, че са бедни просто е малко. Посрещнаха ни много топло. Поговорихме, видяхме малката постройка, която са спретнали, само за да има къде да се събират, все още незавършена. Накъдето погледнеш виждаш дивна природа, а в полите на планината полегнали малки къщички с пушещи комини. И така насред поляната, тъй като нямаше къде да се съберем, раздадахме подаръците на децата, хапнаха лакомствата, казаха ни стихчета и завършихме с усърдна молитва за по-добра година.
Поговорих с една жена, която ми сподели за голямата смъртност сред децата. Собствената й дъщеря починала тази година от зараза и оставила невръстно дете, за което се грижи възрастната жена. Много болка, много тъга, много грижи таят в сърцата си тези „малки” жени. Дребни и слаби те носят на плещите си огромен товар от отговорности и грижа за цялото семейство. Живеят изключително задружно и това като, че им дава сили да се справят с трудния и суров свят. Жената, с която се запознах говореше с такава любов за Спасителя, който беше намерила наскоро. Каза, че й помага, дава сили и се грижи за нуждите на семейството. Трудно ми бе да намеря думи за насърчение или утеха, думите засядаха на гърлото ми и знаех, че скоро няма да забравя тези хора. Те се нуждаят от реална помощ, а не просто от думи. Помислих си колко ли още села има в страната ни, до които не достига помощ и подкрепа. Страната ли да обвиним? Или политиците? Или всички нас, които си стоим на топличко с отрупани маси и подути стомаси от преяждане, пък и не само по празниците? Чувствах се виновна за безхаберието ни. Искаше ми се да разтръбя на видно място за да чуят много хора и да направят нещо, да направим нещо заедно. Някъде някой беше казал, че задружна дружина планина повдига, но нашите планини са май доста големи, доста тежки и една дружина няма да ги помести.
Винаги ще има хора, които ще са безхаберни за нуждата на човека. Но истински вярвам, че доброто в човека може да разпали огъня на добротата в множество хора. Така можем да снабдим реално нужда, да подарим живот на ближен, да стоплим сърцето на непознат, да подарим усмивка на враг или просто да бъдем приятели. Пожелавам си го за Новата година!