неделя, 17 юли 2011 г.

ОТРАЖЕНИЕ НА СВЕТЛИНАТА




Днес се събудих с усещане за хубав, слънчев и удовлетворяващ ден. Най-вероятно защото поспах до 7 часа, което си е постижение. Ранното ставане ме изтощава, затова и неделния ден е просто празник. Сещам се, че утре е рождения ден на малкото ми, пораснало момче и ми става още по-приятно.



По навик грабвам Библията и започвам наслуки този път. Отново съм пред дилема в професионален план и очаквам просто „светла звездичка” да заблещука в съзнанието ми, после бях готова и на „светкавица”, само и само да разбера каква е Неговата воля, правилната стъпка... изхода.



И тъй като нищо свръх-естествено не се случи J си направих кафенце и просто си почетах без да имам нагласа за конкретни събития. Мислите ми бяха наклонени към времето, в което Бог освободи и спаси толкова много хора /90година и след това/. „Видях” как много хора оставяха греховете си поради това, че бяха намерени от Господа. Радост препълваше сърцата, окрилени и насърчени търсеха общение и изобщо глад за „духовното” ни гонеше. Мислено се върнах назад във времето и някакси ми стана леко и хубаво. Господ се откриваше пред нас и искахме да Го познаваме повече и повече...



Малко по-късно мислите ми се насочиха към сегашната ситуация в Църквата. Разбира се всеки прави заключения според това, което е видял, това до което се е докоснал, това до което е достигнал. „Видях” много християни, които говореха само за себе си и собствените си дела. Те изглеждаха като добри и прилежни християни, но нещо им липсваше. Господ беше зад гърба им, а пред тях имаше тъмнина. Искаха да бъдат съвършени във всичко. Стремяха се да правят всичко добре, подбираха думите си, вършеха добри дела, но нещо им липсваше. Изведнъж осъзнах, че те бяха отклонили вниманието си от Господа върху себе си. Тези хора бяха огромна част от Църквата. В стремежа си за съвършенство бяха променили фокуса от Господа към себе си. Съвършенството на тази земя е утопия. Въпреки това ние ще продължим да се променяме, но само във фокуса на Нашия Спасител...



Опитвах се да чета, но мислите ми непрестанно бягаха в сравнение на Църквата сега и преди години. Видях цели църкви, които проповядваха себецентрично и бяха забравили Христос, дори не споменаваха и веднъж Името Му. Беше ми така болно за тези християни... Осъзнавах, че голяма част от хората не познават Христос, и не са познати на Него...



После „видях” славата на Господа. Скръбта се превърна в радост и си помислих, че си струва човек да живее за Господа. Вчера си казвах, че всичко е така отчайващо, че не си струва да правиш толкова усилия, църквата е така обезсърчена, хората са толкова недружелюбни, пастора е толкова... стоп, мислите в тази посока не са полезни за никого. Днес деня е прекрасен и си струва човек да „послужи” на Господа. Бог е светлина, Той обитава в непрестъпна светлина, а същевремено ние сме светлина в Господа /1Тим.6:16, Еф.5:8б/. Нека отразяваме Неговата светлина, но това може да стане само ако гледаме постояно към Него, ако центъра ни е Той, ако упованието ни е в Него, ако красотата ни е в Него... Обичаме те... Денят наистина ще е прекрасен...






неделя, 10 юли 2011 г.

ДЕЙСТВИЕ или бездействие




Спомням си думите на Бил Хайбълс, който казва: „Лично аз никога не съм разбирал бездействието. Защо един човек предпочита да седи, вместо да се рее високо, да гледа отстрани, вместо сам да играе, да залинява, вместо да се развива? Не мога да проумея това!”


Въпреки, че Христос е нашия пример и постоянно се стремим да се уподобим на Него, да подражаваме на това, което е вършил, се оказва, че много по-лесно е да си приказваме за нещата отколкото да станем и да свършим работата. Ясно е, че да си лидер е престижно, но освен това е и свързано с много работа. За съжаление все по-малко хора можеш да ангажираш в извършването на определени дейности. Разбира се, не слагам всички под общ знаменател, но когато ми се наложи да потърся човек за няколко дни да ни помогне, се оказва, че не е толкова просто. Иначе през ден ме спират за да ме попитат дали има свободно място... Не разбирам и не спирам да мисля. Едва ли ще открия топлата вода, но започвам да си мисля, че голяма вина за мързеливото поколение в църквата ни имат служителите. Да, нещата винаги са двустранни, но за да има активни хора, някой трябва да забележи потенциала и да им се даде възможност за развитие. Дали днес някой инвестира в хора? Спомням си преди време пастири покриваха обучението на млади хора, решили да се посветят в изучаване на Писанията. Сега дори не се говори за образование. Като че ли нямаме стимул за развитие и оттам действие.



Апостолите познаваха Тората, имаха нужда само от Духа за да разпали огън в сърцата им и да се одързостят. Понякога първата църква имаше нужда някой от апостолите да ги упъти във вярата и му задаваха въпроси, на които той с радост отговаряше, защото това довеждаше църквата до правилно действие. Те питаха, получаваха отговор и после действаха. Ние питаме, питаме, питаме, ако получим отговор дори и не се замисляме да действаме, защото отговора не ни харесва и продължаваме да питаме. Тогава много често си намираме човек, който ни казва това, което искаме да чуем...



Бог ни даде Словото Си. Даде ни и Духа Си! Изпълни ни със сила. Подбуди хора, който да запишат Неговите думи за да имаме пример – и положителен и отрицателен. Решението да му служим зависи от нас. Той иска да се вслушаме в Гласа Му и да сме готови за действие. Бездействието убива Духа в нас и отваря врати за „големи проблеми”. Всяко начало започва с молитва...