Да се отдадем на съблазън или не?

В Библията думата съблазън не се отнася само до похот или секс. Тя е прекомерното желание за нещо, пожелание, което искаме да бъде изпълнено на момента, без да се подчиним на Божията воля. Съблазънта, до голяма степен е желанието да притежаваш нещо, което не ти е дадено в сегашния момент. Изралтяните в пустинята казваха: „Кой ще ни даде да ядем месо? Ние помним рибата, дините, краставиците, праза и чесновия лук, а тук не виждаме нищо друго освен тази манна”/Числа11:4-6/. Бог не им дава нещата, които са яли докато са били в Египет, но затова пък им дава манна. Съблазънта в сърцата на хората, обаче, не им позволява да почувстват вкуса на даденото от Бога – ценният „хляб от небето”. „Манна за закуска, манна за обяд, манна за вечеря” - говорят те, а ап Павел казва: „А в тези неща те станаха поучителен пример, за да не пожелаваме страстно злото, както те го пожелаха.”/1Кор.10:6/

Едва ли има някой, който да не е чувствал желание за нещо, което не му е дадено в определен момент от живота, когато го е желал. Тези желания винаги ни карат да загубим усещането за Исус - небесната манна. Не бихме могли да кажем уверено с ръка на сърцето, че Христос е всичко за нас, когато ни гризе съблазън за нещо друго в сърцето. Дори не сме сигурни, че искаме Той или Неговото присъствие да ни удовлетвори напълно, а не желанието, което ни изгаря. Дори и предишният ден да сме били в Ханаан, днес сме отново в пустинята и се чувстваме изключително виновни. Обедена съм, че в такива ситуации единствения път е осъзнаване и покаяние, понеже задълбочаването на проблема е както следва – задоволяване на желанията ни от Бог. А това може да е много опасно. На изралтяните Бог дава месо от пъдпъдъци, но то е толкова много, че им става противно. „Няма да ядете месо един ден, нито два, нито десет, а цял месец, докато ви омръзне.” В крайна сметка Господния гняв пламва против тях. Хиляди загиват... а Давид пише: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им /106:15/.

Най-лошото нещо е Бог да ни даде това, което така силно желаем, което ни е съблазън. То рядко е подходящо, много скоро ни става омразно и най-накрая ни прави нещастни. Да се освободим навреме, преди да получим желаното, а след това да съжаляваме.

В Екатеринбург

В очакване съм. Полетът е след минути. Нетърпелива съм. Не съм пътувала последните месеци, а със самолет само в сънищата си. Уверена съм, че това, което предстои ще е чудесно, не само защото ще съм в страхотна компания, но и защото това, за което отиваме си струва. Българският самолет ми се струва тесен и не много конфортен, но какво пък, да не се фокусирам на подробности и да изживея удоволствието. Невероятно е. Плътните, сякаш концентрирани облаци, бяха пробити за секунда и се отзоваваме над тях. Гледката беше уникална. Просто една крачка и може да се разходиш по така пухкавите облачета, а нагоре – небе, като синьо море. Слънцето осветява небесната шир, а ти се чувстваш в самата прегръдка на Спасителя. Реалност е. Не смея да затворя очи, да не би да се окаже отново сън. Радостта някак естествено блика от самото присъствие и близост до Създателя. Времето лети бързо и ето - предградията на Москва. Кацнахме, за да продължим със следващия луксозен и доста по-широк самолет. Въпреки умората, късния или по-скоро ранен час, горяхме от нетърпение да стъпим в Екатеринбург. Толкова много информация за града бяхме изчели, че сякаш го познавахме. И все пак, друго е да се докоснеш с очите си до столицата на Урал, разположена на два континента, носеща в себе си съчетанието на различни култури, исторически епохи и архитектурни стилове.

Андрей е домакина на дома за сираци, в който отивахме. Чакаше ни с широка усмивка и въпреки ранния час, не показваше умора. И той, и съпругата му Наташа не спряха да ме изненадват през последвалите дни.

Вярно е, бяхме дошли за семинар-обучение. Вярно е, започна и мина с много емоции. Една американка, три българки и една рускиня – различни, но един екип. Не ни се тръгваше, но всяко хубаво нещо си има и своя край. Та, за Наташа и съпруга й да кажа. Показаха ни хубавата страна на големия и страхотен град, а за тъмната му страна се наложи да изкопчим думи от ръководителя И. Борисович, както те го наричат.

Разказа ни как семейството храни и обгрижва десетки бездомни деца за години назад. Построили им малка сграда, в която ги хранят и проповядват – за спасението на техните души. Повечето наркомани, болни, изхвърлени от домовете си и от сърцето на родината си. Страната не дава пет пари за тях и така месец след месец, като погребват по 3,4 или 5 деца на месец, те вместо да стават по-малко нарастват. Живеят в подземия, до колена в мръсотия и въпреки честите инциденти никой не се намесва, да не говорим за линейка или доктор. Последният път, както разбрахме, Наташа бремена в 8 месец, се притичва на помощ на момиче, което родило в подземието, плъховете изяли детето, а те едва спасили майката, без никаква институция да дойде за помощ. Трагичните истории ми дойдоха в повече. Някакси осъзнавах, че положението е сериозно, но не можех да проумея, че това е реалността на живота на тези хора. Сега вече, от три години, „Мисия възможност” е построила дом за деца-сираци. Не е необичайно да почука на вратата полицай и да доведе поредното изхвърлено дете. Беше дошло час преди нас. Наплашено и неконтактно. Е, само за ден, защото когато се върнахме след три дни, то вече играеше, хранеше се и приемаше да го погалиш или прегърнеш. Влязахме и в стаята на Михаил, който изхвърлен от болницата, лежеше в дома. Изолиран, с гангрена и спин, живеещ само от безграничната любов, молитва и грижа на хората от дома. Къде ли е края ,се питам ,и си отговарям – няма край. Различни съдби и ужасни истории, озарени и променени от Един, Който бива разкрит, чрез живота на тези скромни хора. Не спирам да мисля и да се възхищавам от решението да живееш за да си полезен на страдащите. Вечерта, преди сън, всички се хващат за ръка за да кажат думите, които идват от сърцата им, на Спасителя. Тази вечер е ред на най-малките. Слушам и не вярвам на ушите си, сълзите ни капят, а небето е просто навсякъде около нас. Простички думи, идващи от дълбините на малките същества и накрая завършват: „Боже, благодариме ти за гостите, а те са тооолкова красиви”... и накланят глави. Не искаме да си тръгваме, хубавото е, че след месец отново ще сме заедно, но дали те ще са там, или ще са отново на улицата... не се знае.

„Колко хубава си, любима моя, колко хубава си! От устните ти, невясто, капе мед като пита, мед и мляко има под езика ти...Колко хубава си, любима моя, колко хубава си... /Песен на песните/

Полетяхме отново, но вече не всичко беше красиво, бях се докоснала до нуждите и проблемите, които тежаха като камък на сърцето ми. Спомних си думите на Христос: „Елате при Мен... и Аз ще ви успокоя.” Някаква надежда, че ще има щастлив край... Дано да е за повече деца...