вторник, 30 юни 2009 г.

ПРИДОБИЙ УВЕРЕНОСТ И БЪДИ УЧЕНИК!

Християнският живот може да се обобщи с две думи: решение и ученичество. Решението е моментно действие, а ученичеството – отношение за цял живот. Връщайки се от голяма семейна конференция се замислих, че много хора въпреки знанията, които имат, са се посветили на ученичество и са склонни да учат през целия си живот. Други повтарят едни и същи думи, едни и същи действия и остават в положението, в което са през целия си живот. Срамувам се от тези хора, които въпреки годините си, остават малки деца и не разсъждават трезво, а повтарят заучени фрази и думи, в които понякога и те самите не влагат нищо.
Първо човек осъзнава, че е грешник, който се нуждае от прощение на греховете си и намира спасение в Исус Христос. Той казва: „Никой не може да дойде при мене, ако не го привлече Отец, Който ме е пратил”/Йоан 6:44/. Не винаги човек може да посочи точния час, когато се е доверил на Христос като свой Господ и Спасител, но важното е поглеждайки назад да си каже: „Имаше време, когато не вярвах в Христос и не осъзнавах необходимостта да изживея Божието опрощение. Но сега е различно. Доверявам се на Христос като на мой Спасител.” За нас е важна увереността на спасението, а не точно кога се е случило това. Тъжно е когато спрещам хора, които не са уверени в спасението си и не могат да стигнат до задоволяващи и добри, радостни взаимоотношения със своя Спасител, поради съмнение или недоверие. Чувството за вина е твърде силно и непреодолимо и те не са уверени, че Христос наистина ги е приел.
Отсъствието на увереност не е аргумент срещу постоянството на някой мъж или жена във вярата. Липсата на увереност по-скоро пречи на духовното израстване на християнина. Започваш да растеш тогава когато си уверен. Ако християнската увереност почива на чувствата, тя би била една несигурна и променяща се опитност. Увереността ще бъде подложена на приливи и отливи, породени от емоциите, физическото състояние, изкушения, стрес и т.н. Благодарна съм, че основата на увереността ми идва от непроменящото се Слово на Бог – Библията. Исус казва: „Небето и земята ще преминат, но моите думи няма да преминат” /Мат.24:35/. И още: „У своите си дойде, но своите му не го приеха. А на ония, които го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, тези, които вярват в Неговото име” /Йоан 1:11/.
Св.Августин казва: „Да бъдем уверени в своето спасение не е високомерна решителност нито дръзко предложение, а е Божие обещание.” Мартин Лутер търсел години наред потвърждение от Бог, че е приет. Когато накрая изпитал удовлетворение и радост от своята увереност, той пише: „Защото чувствата идват и отминават, и чувствата са измамни. Моят гарант е Божието слово, на нищо друго не вярвам. Дори сърцето ми цяло да чувства осъждение и да копнее за сладко знамение. Знам, има някой много велик от сърцето ми, чиито думи никога не отстъпват. Е вярвам в неотменното Божие Слово, додето душа от тяло се разлъчат. Защото всичко друго отминава, а Неговото Слово се не поклаща”.
Увереността е привилегия на всеки истински вярващ човек. Ако си се покорил на Словото Божие, като си се покаял за своите грехове и си се доверил на Христос като твой Спасител, вярвай на това, което казва Писанието. Започваш да израстваш като християнин тогава когато имаш увереност, че наистина си такъв. Ще почне да се променя характера ти, навиците, думите, мислите. Човек е уверен и поради личното свидетелство на Святия Дух в сърцето му. Духът свидетелства за Христос, че е Божии син и Спасител на човечеството. Ап. Павел казва: „Защото не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, но приели сте дух на осиновение, чрез който и викаме: Авва, Отче! Така самия Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада” /Римл.8:15/.
Ние израстваме през целия си живот. Човек или расте в познание и практикуване на вярата си или се връща назад, няма средно положение. Може цял живот да останеш в първи клас и да си мислиш, че хората около теб са виновни за това, но истината е тази, или взимаш решение, което е свързано с волята ти, да продължиш напред, или се връщаш назад. Нашето отношение трябва да е: „Аз съм ученик”. Това не е превилегия на няколко последователя на Христос, но всеки, който е предал веднъж живота си на Бог, трябва да смята себе си за ученик, който е готов да обучава себе си, в постоянство и добри дела. В Йоан 13:15 Христос казва: „Защото ви дадох пример”. Той ни даде „образец”, „модел” или „копие”, което да следваме. Образецът за християнина е Господ Исус Христос. Трябва да се стремим да бъдем като Него, „...с устояване нека тичаме на предстоящето ни поприще, като гледаме на Исуса” /Евр.12:1-2/.
Планът на Бог за всеки човек е различен, ние не сме пионки ръководени еднотипно от самовлюбен владетел, както някои смятат. Всеки е индивидуален и уникален със способностите си. Въпреки това ходим в светлина и излъчваме светлина, защото Бог живее в нас. Веднъж казали „да” на Христос, трябва да продължим напред и „да се обхождате достойно за Господа, да Му бъдете угодни във всичко, като принасяте плод във всяко добро дело и като растете в познаването на Бога, подкрепяни с пълна сила, според Неговото славно могъщество” /Кол.1:10/.

неделя, 21 юни 2009 г.

НУЖДАЕЩИ ИЛИ БЛАГОСЛАВЯЩИ


Един ден Петър и Йоан тръгнаха към храма за молитва. Евреите извършваха три молитви дневно. Сутрин, след обяд и вечер. Заедно с много евреи и езичници Петър и Йоан отиваха в три часа след обяд, в храма да се молят. Точно пред храмовата врата, наречена Красна, един от любимите входове, донесаха един човек, който беше куц по рождение. Човекът просеше там, където минаваха най-много хора. По начина, по който всеки ден подаваше ръка към много други и този път поглеждайки към Петър и Йоан протегна с надежда своята ръка. Апостолите се спряха и казаха на сакатия човек: Погледни ни! Какво ли видя в този момент бедния човек? Двама красиво облечени мъже от известен род? Или двама мъже сливащи се с тълпата? Каквото и да е видял в тяхната външност, едва ли му е проговорило, че не просто нуждата от малко пари ще бъде снабдена, но ще му бъде отговорено на по-големия проблем, който имаше. Нуждата от изцерение. Щеше да има възможност да използва краката си за първи път в живота си. Толкова често се фокусираме върху малките и маловажни неща в живота ни, а пренебрегваме основния проблем, за който дори вяра нямаме, че може да бъде разрешен. Фокусираме се върху трохите и копнеем за тях, като че живота ни зависи от това. На заден план оставаме истински важните и необходми неща, които Бог може да разреши също толкова лесно колкото и маловажните.
Към кои хора причислявам себе си? Към тези, които винаги имат нужди и винаги просят? Или към тези, които имат „нещо” в себе си и искат да дават? Йоан и Петър бяха хора пълни със Святи Дух и със сила. Те отиваха в храма не просто за да се покажат пред обществеността, или да погледнат какво става в храма, те искаха да се покланят на Христос и вярваха в Него. Нямаха злато и сребро, но това което имаха, това дадоха – силата, изцерителната сила на Христа. Петър хвана сакатия човек за дясната ръка, вдигна го и на часа нозете и глезените му добиха сила. Тя не беше негова, не беше я получил, защото беше апостол или учител, беше я получил поради вярата си и милостта на Христа. Какво имам в себе си? Имам ли сила, която да дам на нуждаещия се? Ако съм нуждаещ и получа отговор и бъда изцерен, освободен, благословен, нека не смятам вече себе си за сиромах, а да стана, да направя крачка към храма. Пък ако срещна по пътя „сакат” или окаян, злочест човек, искам да имам силата и решението да споделя радостта си. „И той като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, та ходеше и скачаше, и славеше Бога. И познаха го, че беше същият, който седеше за милостиня при Красната врата на храма, и изпълниха се с учудване и удивление за това, което бе станало с него”/ДА 3:8-9/. За съжаление много християни остават през целия си живот в позицията на нуждаещ се човек. Получават изцерения, дарби, благословения, но никога не прекрачват храма с вяра, че те самите могат да послужат за благословение.
Преди няколко часа бах в дома на човек, приел християнската вяра преди повече от 50 години. Преди две недели в дома му дошъл „брат”, представящ себе си за християнин, говорил думи по-светли и от ангел, положил му ръка, попросил му пари и ето нашия брат на легло. С катетър, почти не може да се движи, говори несвързани думи и слова, не познава жена си, дома си... Питам се – колко ли години му трябва на човек да придобие увереност и да не позволява на мними братя да полагат ръце върху него, или въобще да не допуска такива хора до дома си? Как да ги разпознаем? Павел подаде ръка на куция човек и го изправи, Божията сила беше явна, стана мигновенно видно за всички Божието дело. „Всичко изпитвайте – дръжте доброто” – казва апостола.
Не искам прекалено дълго да съм от страната на нуждаещия се човек, искам силата, искам увереността, искам Неговата светлина. Тогава моята воля ще бъде съобразена с Неговата, тогава моята сила ще бъде Неговата, тогава няма да търся слава за себе си, но ще отдам слава на Силния, Мощния, Верния, Този, в Когото няма тъмнина и ще знам, че „Неговата Божествена сила, ми е подарила всичко, което е потребно за живота и благочестието.../2Петр.1:3/... и няма да бъда нуждаеща се, а благославяща...

вторник, 16 юни 2009 г.

Отново в Балкана...

Този път разходката, която решихме да направим е в Тетевенския край. Единственото което знаех за гр. Тетевен е, че се намира в Ловешка област, през него минава река Вит и е в полите на Стара планина. Никога не съм имала възможност да остана няколко дни, в които на спокойствие да разгледам района. Оказа се невероятно място за отдих и почивка.


















Това е гр. Тетевен – град намиращ се в планински район, между върховете Острич, Петрахиля, Червен,Трескавец и

Вежен .
След като разгледахме града решихме да отидем до Гложенският манастир, който се намира съвсем близо до Тетевен. Това, което видях надхвърли многократно очакванията ми. Манастирът се намира на върха на планината и до него трябваше да стигнем карайки по път, широк не повече от 3-4 метра, където две коли е невъзможно да се разминат. Пътят лъкатуши между дърветата, но и да не искаш изпитваш ужас, поглеждайки от лявата страна, където отвесно виждаш пропаста надолу, или гуми на обърнала се кола по склона, на който края не се вижда. Така караш километри, а в момента в който достигнеш върха вече коленете ти треперят и си доволен, че отново можеш да се разхождаш. Природата е невероятна, но най-хубавото е, че се чувстваш кацнал на балкона на най-високия етаж на България и остава само да полетиш надолу. Ако вдигнеш ръка оставаш с усещането, че си погалил облаците, които изглеждат съвсем близо до теб. Няколко думи за манастира. Много интересно и живописно е разположен. Иначе самата църква е изключително малка. Приличаща на замък Божията обител е кацнала на висока каменна тераса отделена от околната среда със стръмни скатове и отвесни скали. Намира се на 870м. надморска височина. Има помещения, в които туристите могат да пренощуват. Ето и снимките, които направих.


Накрая минахме през Рибарица. Едно от най-дългите села в България, разположено по поречието на река Бели Вит, на 5-6 км. от Тетевен. Дълго е близо 12 км. Там се срещнахме с приятели дошли да се полюбуват на красивата българска природа. Показаха ми невероятни английски книги, свързани с археологията, от които дълго не откъсвах поглед. Само мога да мечтая да бъдат преведени на български. Но се надявам. Срещата беше вълнуваща – след толкова години и незабравима. А двете момиченца, като цветни пеперудки пригласяха на птиците, със звънките си гласчета на английски. Ето и няколко снимки от Рибарица.

Колкото по-малко човешка ръка се докосва до природата, толкова по-добре. Бог си знае работата. Само да имаме очи да виждаме и уши да слушаме...

вторник, 9 юни 2009 г.

ЧОВЕШКАТА УЧАСТ

Из "Мисли" Блез Паскал /1623-1662/
„Не зная кой ме е създал, нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз; в ужасяващо неведение съм за всичко; не зная какво представляват тялото ми, сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но се познава толкова малко, колкото познава всичко останало. Съзерцавам всяващите ужас простори на всемира, които ме затварят отвред, и съм прикован в едно кътче от тази необятна шир, без да знам защо точно тук, а не другаде, нито защо за малкото време, отредено ми за живот, е избран този миг, а не някой друг от вечността преди и след мен. Накъдето и да се обърна, виждам само безкрайности, които ме заграждат отвред като нищожен атом, като мимолетна сянка, пробягваща безвъзвратно. Зная само едно, че скоро трябва да умра, но от всичко най-малко ми е позната именно смъртта, която не мога да избягна.
Както не зная откъде идвам, така не зная и къде отивам; зная само, че когато напусна този свят, ще попадна или в небитието, или в ръцете на Бог, без да зная на кое от двете ще бъда обречен. Ето състоянието ми, изпълнено със слабост и несигурност. И стигам до извода, че трябва да прекарам всичките си дни, без да се опитвам да узная какво точно ме чака. Може би бих могъл да намеря просветление в съмненията си; но няма как да си дам труд и няма да направя нито крачка, за да го потърся; а после, презрителен към всички, които се терзаят от тази грижа, искам да се подложа на това велико изпитание без страх и безгрижно да приема смъртта в пълно неведение за бъдещата си вечна участ.”
Кой би желал да има приятел, който разсъждава така? Кой би го избрал между другите хора, за да сподели с него грижите си? Кой би подирил утеха при него от горестите си? И най-сетне при какви жизнени обстоятелства такъв приятел би могъл да му помогне?
Похвално е наистина за религията, че враговете и са толкова безразсъдни; възраженията им са съвсем безопасни за нея, напротив, те доказват истините и. Та нали християнската религия утвърждава именно тези две истини: вродената порочност и изкуплението на Христос. А аз смятам, че ако не могат да докажат изкуплението чрез светостта на поведението си, то поне прекрасно доказват с противоестественото си отношение по този въпрос вродената порочност на човека.
Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същия човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчуждение поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила...”

неделя, 7 юни 2009 г.

ХВАЛЕНИЕТО – МОЩНО ОРЪЖИЕ СРЕЩУ ОТЧАЯНИЕ И ДЕПРЕСИЯ

Обичаш ли да пееш песни? Знам, че някой би казал – толкова е тежък деня ми, какви песни! Евреите са пеели песни, не само когато им е било весело, а при различни поводи. Псалмите са „песнярката” на Библията и тя се използва както от юдеите, така и от християните днес. Напоследък се улавям, че каквото и да чета, накрая си отварям един или друг псалм и особено ако знам точно кой да прочета, винаги ми носи насърчение и утеха. Давид е автор на 73 псалма, а останалите са писани в продължение на около 1000 години, от времето на Мойсей до завръщането от плен на евреите. Някои от псалмите засягат всеобщи теми, водят към поклонение или говорят за Божието действие през вековете, а други са интимни, израз на любов към Бога, разкаяние за грях, борба по време на трудност, дори и гняв срещу неприятели. Насочват към упование на Бога, когато злото тържествува и нечестието се разпространява, за ведро спокойствие всред бурята. Това, което прави псалмите изключително важни за нас е тяхното фокусиране изцяло върху Бога, Неговото величие и сила, Неговата любов и вярност.
Много хора не знаят как точно да четат псалмите. Не трябва да забравяме, че те са поетични произведения, пълни с преобрази и метафори, така, че не бива да приемаме всичко буквално. Еврейското заглавие на книгата е Техилим /песни на хвала/, което говори, че са предназначени да се пеят, песни, които прославят Бог за това, което е Той и за това, което е направил за хората. Освен това има много молитви, които са думи към Бог, а не на Бог. От тях научаваме, колко искреност има в думите на молителя, към своя Създател. Научаваме как винаги и по всяко време – радост, болка, скръб, надежда, безверие, можем да се обърнем за помощ към Твореца. В псалмите има и доста месиански пророчества, или пророчества, които говорят за идването на Месия, Спасител – Исус Христос.
Евреите имат интересен подход към поезията. Те не използват рими, а игра на думи, алитерация и акростих /всяка строфа или ред започва със следващата буква от азбуката/. Друга особеност е паралелизмът – една и съща идея се повтаря в няколко стиха или строфи за да се подчертае идеята или да се направи контраст. Няма как да не спомена, че важна част от хвалението са музикалните инструменти. Споменати са различни музикални инструменти като кинорът /лира/ - малък струнен инструмент, който е можел да се пренася от едно място на друго, също и невала / подобие на днешната арфа/. Удърни и духови инструменти, които са били част от поклонението. Старозаветното хваление е шумно и живо, с много инструменти, пляскане и танци.
И днес, както по времето на ранната църква, Псалми е както сборникът с химни, така и молитвеник. Ето десет от най-четените Псалма: 8 – Чудото на сътворението.
22 – Къде си Господи?
32 – По-добре изповядай греха си
46 – Бог е наше прибежище и сила
51 – Вик за прошка
91 – Упование в Бога
103 – Бог ни състрадава
121 – Бог, наш създател и закрилник
139 – Бог ни познава

Псалм 23
1. „Господ е Пастир мой; няма да остана в нужда.
2. На зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда.
3. Освежава душата ми; води ме през прави пътеки заради името Си.
4. Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга - те ме утешават.
5. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми; чашата ми прелива.
6. Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми и аз ще живея за винаги в дома Господен".
Когато се почувстваме в "безводна пустиня" или ни налегне отчаяние, хвалението и поклонението на Бог е мощно оръжие, с което може да си служим всеки ден. Лекарят знае точно какво лекарство да предпише на пациента си, но псалмите са безвредния начин да утеши човек сърцето си, или да се зарадва заедно с псалмопевеца - "Еова, Господи наш, колко е превъзходно Твоето име по цялата земя!"
"Всичко, що диша, нека хвали Господа, хвалете Господа!"

вторник, 2 юни 2009 г.

КОЛКО Е ГОЛЯМО ВИДЕНИЕТО ТИ?

Какви са желанията и стремежите на сърцето ти? Колкото по-голямо е видението пред теб, толкова по-далече ще стигнеш. Преди няколко години бях заобиколена от група хора, които имаха големи видения и стремежи за живота си. Оказа се обаче, че нито един от тези човеци не са готови да променят каквото и да било от начина си на живот и навиците, с които бяха привикнали. Имахме добро време заедно и години изграждахме себе си в дух на постоянство и християнски нрави. В един момент забелязах, че на хората им беше приятно всичко да е точна така, както винаги е било. Наложи се да се разделим. Знаех, че ако имах някакви стремежи трябваше да напусна удобството. Ако имаш видение пред теб ще се наложи да направиш и жертви. Има неща, които трябва да ги свършим и да не разчитаме, че някой друг ще се погрижи за тях. Имаше моменти, когато искахме отново да сме заедно, но когато човек тръгне в определена посока не трябва да се връща назад. Колкото повече вървиш в посоката, която Бог е определил за теб, ще се налага да имаш и по-големи стремежи. Така и хората около теб имат предизвикателството да вървят в крачка с теб. Много често ние си представяме нещата по един начин и сме изненадани когато те се разрешат по друг или просто тръгнат в друга посока. Връщайки се назад във времето виждам, че крачка по крачка, ходейки с Христос сме водени към място на удовлетворение и „почивка”. И когато сме се молили да се реализираме успешно, едва ли сме си представяли, че това ще ни коства и много безсънни нощи, изучаване на езици, нови програми, нови стратегии и усъвършенстване на комуникацията или др.
Обичам хората, които взимат живота си в ръце и не се влияят от настроенията или желанията на хората около тях, на роднини или приятели. Всъщност, всички обичаме силните хора. Но кой от нас не желае да бъде силен? Да си силен най-малкото значи, че ще се наложи да взимаш и трудни решения. Това води до отговорност, а ние не харесваме да носим отговорност. Обичаме някой друг да е виновен и да си измием ръцете с човека до нас.
Скоро чух един познат да казва на друг мой познат: „Църквата е за възрастните хора”! Каква глупост. Кога за вярата е имало възраст? И кой има гаранция, че ще доживее до дълбока старост, та тогава да приеме вярата в Христа, за да бъде спасена душата му? Особено в България :). Ако не загинеш на нерегулирано кръстовище или от пиян шофьор, може да ти се случи в стар и разпадащ се автобус. Колко нелепо!
Спомням си думите на апостол ПЕТЪР, който казва: „ Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие...и вие добре правите, че внимавате на него, като НА СВЕТИЛО, КОЕТО СВЕТИ В ТЪМНО МЯСТО, докато се зазори и зорницата изгрее в сърцата ви /2Пет.1:16,19/. Апостолите бяха очевидци, но ние въпреки, че не живеем по това време, сме свидетели, чрез промяната в живота ни. Апостолите не се представяха с мъдри думи и правилно говорене, а със сила, която работеше в техния живот. Силата на християнството не е в премъдрите слова, а в реалната сила и промяна на човешкия живот. Сила в трудности, изцерение в болести, устояване в беди, твърдост в страдания, мъжество в изпитания, предприемчивост в безизходица и пр.
Колко големи са виденията ти? Колко далеч искаш да стигнеш? Не говоря за нереалните фантазии на човешкия ум. Искам мечтите ми и тези на семейството ми да бъдат оформени от Царя на царете и Господаря на Господарите. Виждам усмивките на тези, които вече са начертали своите неуспешни планове и не желаят да се съобразяват с никого и с никой. Нека не се съобразяваме с тях! Нека вземем собствено решение и да бъдем отговорни за бъдещето си. То зависи от нас. От нашите решения, не от тези на политиците или държавата. Да, ще използвам правото си на глас и ще гласувам за да избера хората, които ще взимат решения за страната ни, но няма да се оправдавам с другите и да се смятам за неуспешен, защото някой не е направил нещо за мен.
„Благословените от Господа ще наследят земята, а проклетите от Него ще се изтребят. Стъпките на човека се оправят от Господа и Неговото благоволение е в пътя Му. Ако падне, не ще се повали, защото Господ държи ръката му. Млад бях, ето, остарях, но не съм видял праведния оставен, нито потомството му да проси хляб. Всеки ден постъпва благо и дава назаем и потомството му е в благословение. Отклонявай се от зло и върши добро и ще имаш вечно жилище” /Пс.37/. Обещания, които са за всеки... „Защото Аз съм Еова, вашият Бог, осветете се и БЪДЕТЕ СВЯТИ, понеже Аз съм свят...”/Левит 11:44/. Страхотна цел, дали е постижима?