събота, 30 май 2009 г.

ЛИЧНО ИЗГРАЖДАНЕ ИЛИ ТРАЙНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ


Интересуваме ли се наистина за хората около нас или по-скоро сме заинтересовани за личното ни изграждане, реализация, успех...
Замислих се тези дни за това, че хората в обществото ни се делят на няколко категории. Едните са вечно оплакващите се. Те са все недоволни и добро, и зло да им се случи в живота. Имат пари за нуждите си, но въпреки това, роптаят че нямат достатъчно. Недоволството се излива от всяка тяхна дума. Другите са също недоволни, но не го показват. Те казват „добре сме”, но в действителност изобщо не го мислят. Слагат маската на успеха и преструвайки се, мислят, че ще променят нещо. Третата категория хора са тези, които са променили нещо вътре в себе си, живеят според принципите си и говорят това, което действително живеят.
Мислейки тази сутрин за типовете хора си зададох въпроса. Какви личности изграждам около себе си? Със сигурност всеки от нас има влияние върху живота на хора. Дали това е само нашето семейство, дали е по-голяма група от хора, няма значение, но ние чрез поведението си, думите, влияем на тези около нас. Минавам покрай няколко познати, които не съм виждала отдавна и задавам познатия въпрос: „Как сте?” Докато някой си отвори устата да отговори вече съм подминала и дори съм забравила, че съм срещнала тези хора. Влизам в църквата, усмихната, приветлива и задавам същия въпрос или „Какво правите?”, но няма време да чуя отговора. Толкова сме вглъбени от собствените си личности, собствените си амбиции, собствените си мисли и реализация, че не обръщаме внимание на хората около нас.
Не трябва служението да стане толкова професионално, че да се загубят личните взаимоотношения и отношенията ни да станат дълечни. Обичаме, но не сме се научили как да проявим и да покажем чувствата, които изпитваме. Много е лесно, въпреки различията, които съществуват между хората. Проявата на заинтересованост може да тласне човек в правилната посока и да го насърчи да се справи с трудните ситуации в живота си. Апостол Павел казва: „Един на друг теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон”/Гал.6:2/. Хората с които си трябва да знаят, че за тях съществува възможност да споделят личната или професионална трагедия, през която преминават. Трябва да знаят, че могат да ти се доверят, не само когато се разглеждат професионални въпроси, но и когато имат нуждата да споделят проблема, в който стоят.
Понякога съм толкова заета, че нямам време да попитам децата, как е минал денят им. До миналата година работех на две постоянни места, но изграждането, грижата за децата са по-важни от професионалното развитие. Когато минат няколко дни, в които не сме разговаряли знам, че има проблем. Създавам условия и сядаме да говорим. Какви условия? Понякога гледаме анимационни филми цяла вечер с пуканки и нещо сладичко, понякога свирим цяла вечер, зависи от настроението. Но винаги може да създадем обстановка, която да предразположи децата, да поговорят. Те трябва да знаят, че винаги имаме време за тях, трябва да имат свободата да ни се обадят, да споделят, да се доверят, защото ако ли не – веднага ще се намери някой друг, който да свърши нашата работа, но тогава може и да е късно.
Обичам да гледам как хората около мен се променят. В офиса, в който работех изградих трайни взаимоотношения с доста хора и ми беше интересно да наблюдавам реакциите и промяната в хората /понякога промяната не е положителна, но тогава е още по-интересно, те ти правят зло, ти правиш добро и наблюдаваш реакцията, забавно е/. В църквата е страхотно да виждаш как хора споделят и променят начина си на живот. Бог си е на мястото. Той слуша, вижда и чака. Чака човек да направи крачка към промяна. Дали сме готови да забравим малко за себе си и да се вгледаме в човека до нас? Знам, че има хора, които години наред живеят в невероятни проблеми и нещастия. А ние минаваме покрай тях, казваме „Алилуя” и подминаваме сякаш ги няма. Ако сърцата ни са изпълнени с радост и възхвала към Създателя, то и ще загърбим малко собствените си нужди и удобства, и ще отворим сърцето си за нуждата и болката на нашия ближен. А Той, Христос, ще се погрижи и за нас. Той няма да ни забрави и няма да ни остави. Нека влиянието, което имаме в живота на хората, с които сме във взаимоотношения да го употребяваме за Слава на Господа, а не за облагодетелстване или манипулация. Прекрасно е да сме обградени от хора, които са готови да запретнат ръкави, да мислят върху решаването на неотложните задачи, стратегиите и средствата за изграждане, като умовете са им изцяло върху „задачата”, която трябва да се изпълни. Но нека да не забравяме, че работим с личности и ако искаме те да бъдат изградени, трябва да помислим и за взаимоотношенията и нуждите им, които лесно могат да бъдат пренебрегнати...

петък, 29 май 2009 г.

ДОБРАТА КНИГА



Благодарна съм за времето, което имам. То е толкова ценно. Не трябва да го пилеем. Реших да препрочета книга, която съм чела преди няколко месеца. Към някои книги се връщам отново след време. А някои не бих отворила никога вече. Е, тази е такава, която бих прочела отново. Запознах се с Рик Хауърд преди повече от три години. Когато за първи път го видях си казах: хубаво, поредния американец. Нещата се оказаха съвсем различни. Научила съм се да не препоръчвам хора, защото отвън изглеждаме по един начин, а сърцата са ни толкова променливи. Рик обаче се оказа интересен човек. Не мога да кажа нищо за неговата външност, облекло, височина, прическа, цвят на очите. Това, което излъчваше обаче, бе по-различно от всеки човек, който бях срещала. Учили сме как да говорим пред хора, жестове, начин на поведение. За Рик това нямаше смисъл. Не гледаше аудиторията и нямаше нищо от това заучено поведение пред публика, което трябваше да следваме. Всяка дума, която излизаше от устата му прославяше Христос. Когато започваше да разглежда някой пасаж всичко оживяваше, сякаш си на самото място, за което говори. Последният предмет, който изучавахме с Рик беше херменевтика. Не беше лесно, беше невероятно. Всички се чувствахме потопени в онова дълечно време на първи век. Голяма част от времето дори и преводачът плачеше, а ние бяхме готови да станем и да последваме Христос, където и да пожелаеше да отидем. Рик промени живота на много от нас. Помня всяко поучение и послание, което споделяше. Първата книга, която беше преведена на български беше „Христовото съдилище”. Книга, която те води право при кръста Христов. Научаваш истинския смисъл от кръста. Сега препрочитам „Изгубената форма на ранната църква” – принципа КОИНОНИЯ: Общение с определена цел. Рик Хауърд коментира: „Бог ни снабдява с методите за освобождаването на духовна атомна енергия. Двама или повече християни, съгласили се заедно, ще получат онова, което Бог е обещал. Това е най-голямата печалба. Също така, чрез изучаването на Словото и споделянето ще пораснем духовно. Ще видим хора да идват при Христос. Ще допринасяме много повече за своята църква, семейството си и нашето общество. Ще ни отнеме седмици или месеци, за да преживеем в пълнота тези славни истини относно КОИНОНИЯ, но аз ще се чувствам по-спокоен, ако дам две обещания на всеки решил да участва: 1. Не оставате сам именно поради благословеното общение/коинония/, което Бог е обещал в своя план. 2. Вие винаги ще имате цел в живота. Какви прекрасни обещания”! Препоръчвам я, прочетете! Ако бихме могли да възстановим част от това специално общение на църквата от първи век, със сигурност ще бъдем по-успешни както в личен, така и в обществен план...

сряда, 27 май 2009 г.

ЦЕНАТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ


Цяла седмица почивка. Наслаждавам се на времето, в което не съм на работа и имам възможност да правя каквото си искам. Знам, че не сме свои си, защото трябва да свършим нещо поръчано от децата, мъжа :), но все пак приоритетно Бог е на първо място. Отваряйки очи си казвам, Боже и този ден е за теб, благодаря Ти за възможността да бъда още един ден с Теб и Твоето присъствие. Не мога да си намеря трудовата книжка, търся я ден, два, явно при преместването от едно място на друго... Трябва да я намера... Сигурна съм, че ще я намеря. Трябва да приключа с един работодател и да се преместя на ново място. До понеделник има много време и трябва да използвам почивката пълноценно. Разбира се, половината време минава в четене. Мисля си, защо хората поставят като цел в живота си да утолят жаждата си за удоволствия, които този свят предлага в изобилие? Каква е цената на човешкия живот? Колко струва човека? Защо така се е обезценил? Библията казва: „Да създадем човека по Нашия образ, по Нашата прилика... и Бог сътвори човека по Своя образ, по Божия образ го сътвори...и Бог ги благослови /Битие 1:26-27/. Въпреки, че Бог сътвори човека по Свой образ, даде му власт и го благослови, човека избра да съгреши и загуби привилегията, която имаше – да бъде в Господното присъствие. Бог създаде човека с определена цел. Той трябваше да знае, да обича, да се покорява, да бъде във взаимоотношения със своя Създател. Също и да упражнява господството над останалите творения. Всичко, което съставя личността и самосъзнанието, интелект, воля, чувства е този образ и който му дава възможност да има връзка с Бог, със себеподобните си и да упражнява власт. Вместо да бъде с Бог и с ближните си във взаимоотношения, при които наистина да може да е отражение на Божия образ и слава, човека се опитва да открие смисъла на живота си в неправилни отношения и робство на грях. Той стана покварен и нечестив в помислите на сърцето си и превърна Божиите истини в лъжи. Христос дойде да възстанови взаимоотношенията ни с Бог. Той е истинският Божи образ/Кол.1:15/. Въпреки грехопадението, човекът пак трябва да се разглежда като сътворен по Божия образ /Яков 3:9, Пс.8/. Той със своето неверие не ще унищожи Божията вярност. Бог е готов да намери изгубения човек с цената и на най-болезненото търсене и саможертва. „Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, отколкото за деведесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние”/Лука 15:7/. Всеки един е ценен в Божиите очи и всеки има призвание, което трябва да изпълни за да се чувства удовлетворен от този живот. Но какво прави човека? Не иска да знае за Създателя. Търси времени удоволствия, които го залъгват и притъпяват дълбоката болка и неудовлетвореност. Дори и да осъзнава това, не желае или просто казва, нямам сили да спра, което е поредното бягство.
Скоро една приятелка ме попита: Защо Бог казва, че приятелството със света е вражда против Него? Христос нямаше проблем с хората от света, но имаше проблем с делата им. Духът на света е копнежа за задоволяване на плътското и егоистичното човешко желание. Божият Дух е в пълна противоположност на това, и Бог „до завист ревнува за Духа, който е вложил да живее в нас”/Яков 4:5/. Той казва: „Покорявайте се на Бога и противете се на дявола...приближавайте се до Бога и ще се приближава и Той до вас”. Добре е човек да открие Христос и да се предаде в Неговата ръка, но още по-добре е да търси онова пълно взаимоотношение, което води до пълноценен християнски живот.
Понякога е трудно, понякога боли, но това е резултат от човешкия избор :). Намирам си трудовата книжка и сякаш камък ми пада от сърцето. Чудя се, как е възможно да ме отклонява в мислите такъв малък проблем? Но факт. Всеки ден сме изправени пред избор. Понякога избора е изключително важен, понякога е съвсем дребен, като моя /избор дали да изпадна в отчаяние, или да запазя самообладание и да си пазя мира, защото все пак Бог е в контрол/. Но всеки избор показва отношението на сърцето ни, готовността ни да сме верни, посветени, решени да продължим, въпреки грешките ни и слабостите, въпреки недоразуменията и обстоятелствата около нас. Божии създания сме, по Божий образ сътворени. И когато насочваме себе си в преклонение към Създателя, ние най-пълно олицетворяваме това, което Бог е пожелал в намерението Си да бъдем. За добро е. Боже, дай ни правилен избор! Безценни сме!

петък, 22 май 2009 г.

БЪДИ ИЗЦЕРЕНА!

Влизам в дома, вдигам глава, тъй като тавана е толкова ниско, че преведени влизаме и виждам очи. Вперени в мен очи, гледащи ме съвсем съсредоточено. Момичето е на видима възраст около тридесет години. Помислих си: румени бузи, не блуждаещ поглед, сякаш, ей сега ще стане и ще ни посрещне...
В неделя посетихме малка селска църква. Възрастните хора с такава любов и радост ни посрещнаха, че веднага се сещам за думите на Исус: По какво ще ви познаят, че сте мои ученици? – По любовта помежду ви. Докато говорехме и споделяхме, научихме за Таня, момиче от селото, което години е на легло неподвижно. Нашите домакини бяха ходили в дома на Таня, говорили с родителите, молили се за дома. Поканиха ни. Не знаех как ще стане и дали ще отидем. Даде ни се възможност и се наредиха нещата, като че Някой ги задейства и ето ни в дома и. Очаквах днешния ден с нетърпение, защото щях да се запозная с Таня. Влязохме, а тя се усмихва. Разболяла се от множествена склероза преди десет години. От тогава е на легло. Не може да движи тялото, ръцете, краката. Не говори, издава само звуци. Изпитахме истинска болка, толкова мъка, толкова скръб. Сълзи се стичаха по лицето и. Майка й каза: С такова нетърпение ви чака. Личеше си – по очите и. В такива моменти теологията просто се изпарява. Дори библията си забравих, което си беше невероятно. Безсилен е човека да направи от само себе си каквото и да е...
Запознах се със служителя, с който посетихме Таня тридесет минути по-рано. Известен брат, послужил като съд в ръката на Бог за изцерението на много хора. Молихме се за нея, за дома й, и извършихме това, което се изискваше от нас.
Ще остане в сърцето ми дълго време. Вярвам, че ще я срещна по улицата или в църквата някоя неделя. Тази неделя сина й е абитуриент. Като чуе за него, започва да плаче. Иска да го види, иска да стане, да го прегърне, да го посрещне. Знам, че Бог я обича, знам, че иска тя да е свободна, изцерена, освободена. Очакваме този ден, ден на изцерение и промяна да огрее дома на Таня и тя сама да стане, да отвори вратата и да ни посрещне с нежната си усмивка.
Нека я подкрепим, тя не се нуждае от нищо друго, нуждае се само да бъде докосната от Христос. Да чуе Неговите думи: БЪДИ ИЗЦЕРЕНА!

понеделник, 18 май 2009 г.

ЧОВЕШКАТА САМОТА И МЪДРОСТТА СОЛОМОНОВА

В този свят има само две трагедии - казва Оскар Уайлд. – Едната е да не получиш това, което искаш, а другата е да го получиш. Много често тази сентенция се оказва вярна.
Чета в момента Еклисиаст. Книга, написана от най-богатия, най-мъдрия, с най-голама власт човек за времето си - цар Соломон. Опитал всичко в този живот, но въпреки това бил разочарован. Суета на суетите – всичко е суета – казва той. Вижда суетата и досадата като резултати от човешките стремежи и обръща особено внимание на човешката самота и отчуждение. Стигам до 4 глава и ето какво прочитам: „Имаше човек съвсем самичък, без другар, нямаше нито син, нито брат, но пак нямаше край на усилния му труд, нито се бе наситило окото му с богатство. И той се питаше: За кого ли се трудя аз и защо лишавам от блага душата си? И това е суета – жалка работа. По-добре са двама, отколкото един, понеже имат добра награда за труда си; защото ако единият падне, другарят му ще го вдигне, но горко на онзи, който е сам, когато падне и няма друг да го вдигне. И ако легнат двама заедно, ще се топлят, а един как ще се топли самичък? И ако един може да бъде надвит, двама ще устоят; и тройното въже не се къса скоро”/4:8-12/.
Много често този текст се цитира в подкрепа на брака и това е така. Но тази седмица, която определено беше трудна в живота ми, си мислех за приятелството. Стигайки до тези стихове, започнах да мисля колко мъдрост има в тях. „По-добре са двама, отколкото един, понеже имат добра награда за труда си”. Соломон познаваше много добре Божия закон. Знаеше учението, съдържащо се в Левит 26:8 /”Петима от вас ще гонят стотина, а стотина от вас ще гонят десет хиляди и неприятелите ви ще падат...”/ и със сигурност беше изучавал принципа относно израелските врагове – Второзаконие 32:30 /”Как би могъл един да прогони хиляда и двама да обърнат в бяг десет хиляди...”/. Не само знаеше за близките взаимоотношения на Давид и Йонатан, за тяхното приятелство, но историите им бяха част от семейната история. Така той формулира и приложи библейската мъдрост, че двама, които са в пълно единство в живота и целите си, умножават своята ефективност и получават добра награда за своя труд, вместо суета.
„Ако единият падне, другарят му ще го вдигне”. Спомням си за моментите на самота и скръб. Моментите, когато не съм имала на кого да позвъня. Спомням си за „падналите” водачи, които нямаха на кого да се доверят. Синонимите на „падам” са „съборен, раздвоен, провалил се, съкрушен, осъден”. Ако се проваля или съкруша има ли кой да ме вдигне?
Минавала съм „през долината на мрачната сянка”. Винаги в тези моменти Бог изпращаше верен човек, приятел, с когото можех да споделя, можех да „изповядам” греха или греховете си. Тогава разбрах, че за да бъда уякчена в момент на слабост, за да бъда подкрепена, трябваше да мога да споделя пред верен човек.
„Ако легнат двама заедно ще се стоплят, а един как ще се стопли сам?” Отчуждението е характерно за обществото ни. Затворени зад високи стени и огради, часове съсредоточени в интернет, без да проговорим на близките си :), търсещи сигурност в богатство или постижения. Близостта ще ни помогне много повече от сигурността на времени неща, физическото присъствие на близък човек и откритото приемане, пък било то и уязвимо. От това се нуждаем, от някой, който знае и лошите ни черти, но е готов безусловно да ни обича.
„И ако някой надвие на един, който е сам, двама ще му се опрат”
Мисля накратко да споделя една история, която се сетих, докато пиша. Беше преди няколко месеца,събота. Трябваше да закарам сина си на стадиона, имаше важен мач. Събудих се, всички бързаха, а аз не можех да стана. Лявата ми ръка беше безчувствена, крака изтръпнал, всяко рязко движение ми причиняваше неистова болка. Станах бавно, сложих един анцунг и тръгнахме. Трябваше да карам. Не исках да тревожа близките си и нямах време да помисля какво се случва. Тръгнахме. Карах с една ръка, бавно и се опитвах да не правя никакви резки движения, защото щях да започна да крещя от болка. Закарах мъжете до стадиона, който е на километри от нас. Върнах се бавно и спрях колата пред къщи. Останах неподвижно за секунди, без да мога да помръдна. Потях се цялата и „болка” беше състоянието в което се намирах, без да мога да определя от къде идва. В този момент ми звънна телефона. Не ми се говореше с никой. Оказа се моята „духовна” приятелка, с която се виждаме рядко, но винаги знаем как да се подкрепяме. Каза ми, че Бог и е говорил да застане в пост и искала да се молим заедно. Не повярвах на ушите си. Не бях я виждала този месец. След пет минути бяхме в къщи. Времето нямаше значение. Помня сълзите, молитвата, за която времето не беше важно и решението да не спрем докато няма подобрение. До вечерта чувствах само тъпата болка, която отшумя само за няколко дни.
Знаех, че трудно щях да се справя сама, затова са двама в единство и „тройното въже не се къса скоро”, тогава, когато между двамата е Христос.
Така и тази седмица, продължавам да мисля за приятелите, тези верните, които се броят на пръсти, на които можеш да разчиташ, които може да потърсиш по всяко време. Всеки трябва да ги има. Поне един. За да имаме сила да устоим в трудния ден, за да прескочим планината, която е пред нас, за да преодолеем изкушението и трудността, за да опитаме от единството и безусловната любов и общение на ранната църква...

неделя, 17 май 2009 г.

НОВО ПОСЛАНИЕ

Толкова много събития през последните дни. Не мога да се спра. Искам да споделя, но все нещо ме спира. Когато започнах блога, то си беше наистина на шега, но си мислех, че ще мъдрим нещо богословско. Обичам да говоря за Бог. После изведнъж усетих, че хората, които са около мен, ги вълнува повече практичната страна на нещата. Не знам! Ако някой ме беше казал, че ще споделям тук, просто щях да си помисля, че има температура. Обичам да споделям, но лично с човек. Не зная кой чете и защо чете, не зная дали има смисъл да продължавам или не, но се срещам с хора, които са обезсърчени, а така ми се иска всеки да почувства близостта и радостта от общението с Бог. Най-вероятно ще продължа.
Вчера посетих християни, които много пъти ме канят да отида на служба, но все не остава време. Седя, слушам и се чудя какво правя там. Началото беше добре, до момента в които трябваше някой да сподели или да прочете нещо от Библията. Говорителя отвори една книжка и започна да чете. Просто не можех да повярвам. Аз ли не разбирах нещо или хората са в грешка? Както и да е, послушах послание или част от него от известен мъж на вярата. Не че имам нещо против мъжа, живял преди доста години. И словото най-вероятно си е било актуално за времето, но всичко звучеше не на място. Чудех се как хората не го разбират, но явно беше така, всички си седяха кротко, и изглежда слушаха съвсем съсредоточено. Едва издържах, но най-лошото беше, че в мен набъбваше такъв вулкан и незнаех как ще се спра ако започна. Започнах да се моля Бог да ми помогне да се смиря, защото знаех, че за никой няма да е от полза ако изкажа всичко като вулкан, който така ще ги залее, че няма излизане.
Дойде време да споделя нещо. Започнах с въпрос: Най-вероятно вече изучихте Библията, знаете всичко и решихте да изучавате книгите? Опитах се да няма сарказъм в гласа ми. Обичам тези хора, искрени души, учени, учени, но недоучени. Гледаха ме въпросително, неразбиращо. И си започнах доста дръзновено :). В един момент изглежда ме разбраха какво искам да им кажа. Та може ли човек да търси Бог, да иска да бъде благословен от Него и да чете книжки по време на богослужение. Свършиха ли се текстовете, които могат да ни насърчат, или знаем толкова много, повече от Бог дори и не се нуждаем да четем. Спомням си времето, когато кандидатствах в Богословския институт. Имах самочувствието, че знам всичко. Е, само до втория семестър, когато вече се чудех, знам ли изобщо нещо. На третата година вече бях сигурна, че нищо не знам. И си беше точно така, колкото повече дълбочини откриваш в Словото, толкова повече искаш да се доближаваш до Бог, Който ти разкрива неща, които не си предполагал, че се крият някъде там – в Божието Слово.
Решихме да разгледаме един псалм. Съвсем просто, стих по стих, разисквахме. Цялото благовестие, всичко, което е важно за нас, като новозаветни вярващи го имаше. Всички бяха изненадани. Беше толкова просто. Само да го пожелаят. Но по-лесно е да вземеш книжка и на готово да четеш думи написани от някой друг. Всички искаха да слушат Словото, имаше благодат, имаше радост, имаше промяна. Човекът, който водеше се опита да се измъкне с думите – пастора ни каза, че достатъчно се чете от Библията, ние да си четем книжки и да се молим. Не повярвах, да ми простят.
Обичаме ли Словото на Бог – Библията? Осъзнаваме ли, че думите, които са записани там идват от Създателя? Този, Който сътвори всичко. Дори чух думи, че за нас е важно молитвата и вярата, друго няма значение. Да няма тенденция или мода да не се чете Словото, а да се слушат думи или пророчества на хора? Аз ли съм изостанала? Или другите са в грешка? Няма да бъда част от това.
След като наговорих тези строги думи, трябваше да предложа начин за разрешаване на проблема. Иначе какъв е смисала. Предложих да идвам няколко седмици и да минем методите за изучаване на Библията, което ще им даде старт и едно начало. Половината от хората се зарадваха, а други ме гледаха така, като, че нямам друга работа и ей така имам време за губене. Имах чувството, че се чудят дали не им предлагам да ходят на дискотека или нещо друго и трябваше да изпитат дали е добро или лошо. Как да изляза от ситуацията?
Преди години, скъп за мене човек, този, който за първи път ме заведе на църква, отпадна от вярата, защото търсеше ново послание. Започна да чете ново слово, или нов завет, който е написан от Висарион, човек, обявил себе си за Христос. Не искам да коментирам този човек, но всеки намира това, което търси. Ако търсиш ново послание, ново слово, ще намериш. Дали ще е Божието послание - това е друг въпрос. Е, ние сме старомодни, говорим си все онова познато, старо Слово, написано преди толкова много години. И няма да спрем, защото това, което Бог е искал да каже, Го е казал. Дали може да го чуем зависи от нас. Трябва жертва, най-малкото на време, за да търсиш. Но истината е, че тогава ще намериш. Ще намериш и много повече от това, което си очаквал. Ще намериш вечен живот, ще намериш духовен мир, ще намериш верен приятел и нищо не ще е в състояние да те отлъчи от любовта Му. Струва си! Нищо не губи човек ако опита, само може да спечели, ако всичко това се окаже вярно.
Накрая на службата стана една възрастна жена, простичка, смирена, искаше да прослави Спасителя. Какво и беше свидетелството? Каза: „Аз нямам образование, никога не съм могла да чета. Започнах преди няколко години да чета Библията. Един ред го четях за един час. Сричка по сричка, буква по буква. Сега обаче, мога да чета и чета всеки ден – Божието Слово. Благодарна съм, Бог спасява дома ми.” Дойде радост в мен. Не беше напразно идването ми. Дори само заради това, да чуя тези думи, думи на благодарност, които бяха искрени и зная, че радваха Бог. Нараняваме Го с безразличие, наскърбяваме Го с недоверие, а толкова много искаме Неговото благословение. Какво радва Божието сърце? Какво иска Бог от мен?
„Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме на мъдрост в скришното на сърцето ми...Защото не щеш да Ти принеса жертва, всеизгаряния не Ти са угодни, жертва на Бога е дух съкрушен, сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш...”/Пс.51:6,17/

понеделник, 11 май 2009 г.

ОБЕЩАНИЯ, ПРИКЛЮЧЕНИЯ И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

„Алилуя! Блажен онзи човек, който се бои от Господа, който много се възхищава от заповедите Му. Потомството му ще бъде силно на земята, родът на праведните ще бъде благословен. Изобилие и богатство ще има в дома му и правдата му ще трае до века”/Пс.112:1-3/. Обещания,обещания, на които често не обръщаме внимание. Или не вярваме. А може би не мислим, че се отнасят за нас...
Лягам и ставам особено близо до Господа през последните няколко дни. Не зная дали причината е съкращението ми от работа. Не мисля. Извършвам ежедневните си задължения, ходя все още на работа, уча за изпита по английски и пр. Но в сърцето си имам особена благодат и мир, а мислите ми постояно бягат към Словото. Днес се питах, защо хората непрестано таят страх от това, да не бъдат съкратени от работа? И въпреки, че най-вероятно има различни отговори, основната причина е страха. Страхът от неизвестното. Страх дали ще почнем нова работа. Страх дали ще посрещнем ежедневните си нужди, на децата, на семейството. Страх от бъдещето...
Ако сме предали живота си в ръцете на Бог, ние и вярваме, че Той има определен път за всеки от нас, който трябва да извървим и този път ще ни заведе до крайната точка - Небесната страна. Да, и всичко това през което минаваме, съдейства за доброто ни, защото се учим и продължаваме напред още по-уверено. Напред към обещанието. Обещанието, което е вечно.
Преди два дни едно прекрасно създание ми каза: „Ти си родена за приключения!” Усмихнах се. Не, всички сме родени за приключение. Та живота ни с Бог е едно незабравимо пътешествие, в което ако участваме няма как да ни е скучно, тъпо или... безработно. При Бог няма безработица, повярвайте ми! Да можех да кажа това преди години. Голяма част от християнския ми живот протече, в битки или просто в сън. Когато нищо не се случваше, нито добро, нито лошо, просто се питах и мислех, че Бог е забравил за мен, или по-скоро аз бях забравила за Него. Без значение сега, дали е трудно или лесно, не бих заменила „приключението” с удобния, спокоен, летаргичен „сън”.
Като казвам това, веднага се сещам за една от любимите ми книги - „Пътешественикът” от Джон Бънян /1628-1688/. И ето малък откъс от нея:
„Знаете ли какво стана с Християн, който тръгна на път към Небето? Остроум. Чух не само за него, но и за многото препятствия, трудности, борби, пленничества, стенания и страх, които е преживял по пътя. Трябва да знаеш, че всички приказват за него. Малко са домовете, които са чули за него и приключенията му и не са потърсили и намерили описанието на това пътешествие. И мнозина одобряват рискованото му пътуване. Когато беше тук, почти всеки го наричаше глупак, но откакто е заминал, всички го хвалят. Казват, че сега той живее честито там, където се намира. Даже такива, които бяха решили никога да не се излагат на опасностите, през които той премина, сега не могат да се нарадват на това, което направи...”
Сещам се и за ап.Павел, който казваше: „Зная и в оскъдност, зная и в изобилие да живея, във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, да живея и в изобилие или в оскъдност.За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепя”/Фил.4:12-13/. Разбира се и Христос каза на свойте ученици: „Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете, нито за тялота си, какво ще облечете. Защото животът е повече от храната, и тялото – от облеклото...Не търсете какво ще ядете и какво ще пиете и НЯМАЙТЕ СЪМНЕНИЯ В УМОВЕТЕ СИ, защото всичко това търсят езичниците на света, а Отец ви знае, че се нуждаете от всичко това, но търсете Божието царство и това ще ви се прибави”/Лука 12:22,23;29-31/. И още една прекрасна глава в 1Кор. 7, където Бог говори за женените и неженените, но не на това набляга, а да служим на Бог независимо в какво състояние се намираме. Ако сме женени се оплакваме от мъжете/жените/ си, ако не сме, единственото нещо, за което може да мислим е как да се оженим. Бог, чрез апостола ни казва, в каквото и състояние да си – служи на Господа, благодари, а другите неща остави на Него. Прекрасен е Бог, много милостив към творението Си.
Когато застанах в приятелски разговор с шефа ми и ме попита, какво ме е демотивирало, разбрах, че мотивацията ми е била външна, зависеща от външни фактори и няма връщане назад. От този момент обаче осъзнах, че мотивацията ми да служа на Бог е вътрешна и не зависи от външни фактори. Без значение дали ще ме хвали някой или хули, дали ще стимулира труда ми или ще е безразличен, аз трябва да извърша онова дело, което е поверено на мен. Преди няколко години имахме среща с един известен служител и той ни разказа една история. Накратко историята: В една църква поканили служители за да се молят за благословението на двамата пастири. Когато се молили за единия, Бог започнал да говори – Аз ще те благословя и ще бъдеш свидетел за Мен по целия свят. Започнали да се молят за другия пастир и Бог казал – И теб ще те благословя, ще се молиш през целия си живот за съработника до теб и няма да излезеш от града в който живееш. И двамата получили благословение, е различно, но Бог оценява покорството, а не големината на служението, по начина по който гледаме ние хората. Има видни служения, има и служения, които никой не вижда. Нека се покоряваме на Нашия Баща, според това, което има за нас и да не се сравняваме с другите. Бог иска да сме вътрешно мотивирани и да живеем според принципите на вяра, а не според обществени изисквания. Мотивацията ни да е е напълно защитена от влиянието на хора или обстоятелства. Дори и трудно да е и страшно, любовта ни към Бог покрива всичко.

Джон Бънян в Пътешественика продължава: „Чух още да казват, че Царят на онова място, подарявайки великолепно жилище в двора Си, разговарял, ядял и пиел с Християн. Срещат се дори хора, които очакват, че неговият Цар, Господаря на тази страна, щял да дойде след време на тези места, за да разбере причините, поради, които съседите му се присмивали, когато са узнали, че той е рашил да предприеме това дълго и опасно пътешествие. Неговият Цар толкова много го обича, че е сложил на сърцето Си всичките обиди нанесени на Християн, и гледа на тях, като че са нанесени срещу Самия Него. Това никак не е чудно, защото Християн се изложи на присмех и беди само заради любовта, която изпитваше към Царя си.”
Струва си да изживеем нашето „приключение”, това, което Бог е отредил за нас. Какъвто и да е пътят, за някои по-лесен, за други по-труден, обещанието е НЕБЕТО, мястото отредено на верните, тези, които не се колебаят да поверят живота си в Неговата топла, бащина ръка. „Нека чуем същината на всичко: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е задължението на човека, защото Бог ще докара на съд всяко дело и всяко скрито нещо, било то добро или зло!” /Еклисиаст 12:13,14/.

сряда, 6 май 2009 г.

ХУБАВА СИ ТАТКОВИНО...


Отново у дома! Шест почивни дни – какво по-хубаво от това!
Планове, планове, планове... Е, никога не се случва точно това, което си планирал. Ден преди да тръгна на път, протече радиатора на колата ми. Въпреки това, малкия проблем нямаше как да ме задържи в къщи. Знаех, че ще пътувам, а най-хубавото беше, че ще пътувам с моя съпруг. Много дълго – години не сме пътували заедно. Още една кола с приятели християни, обещаваше приключението да е незабравимо. На където и да тръгнеш в България в този сезон, навсякъде красивата природа и разцъфналите дървета спомагат за доброто настроение, а когато има и приятели, с които да общуваш и споделяш е направо страхотно. Целият ден беше слънчев, а местата, които посетихме ни изпълниха с радост, надежда и вяра, че Бог разширява пределите на някои от нас...
Вечерта трябваше да се разделим с приятелите ни, тъй като твърдо бях решила да заведа съпруга ми до Троянския манастир, пък и имаше още почивни дни. Пътувахме до късно и вечерта тъкмо спираме пред къщата, където щяхме да отседнем и гумата на колата спадна рязко. Явно колата беше решила да ни създава проблеми. Но нали вече знаем, че все нещо трябва да пречи, решихме да не се обезсърчаваме и на другия ден да я оставим на ремонт в един сервиз. Така на следващия ден бяхме без кола, без интернет, но с радост и благодат в сърцата ни. Посетихме Троянския манастир и подаръка, който мъжа ми направи беше страхотна, луксозна Библия, издание на Светия Синод. Преди години имах такава Библия, но я подарих и останах без този превод. Толкова много се зарадвах, че не я оставих цял ден. Навсякъде с мен. Вечерта, съвсем естествено се похвалих с моята нова придобивка и дори без да сме планували започна интересна дискусия. За съжаление в целия регион умът на хората е пленен от комунистически възгледи. Въпреки това, семейството, в което бяхме, започна да задава въпроси, на които очакваше отговори. Разговорът беше естествен, непринуден и дълго говорихме за вярата в Бог и преплитането и с езическите обичай и традиции. Бяха много близо до решението да направят видима крачка към Бог, но нещо ги спираше. Трите дни, в които бяхме в това семейство, свикнаха да ни изчакват за молитва преди започване на храна и се отвориха да питат за неща, които дълго бяха таили в сърцата си.
Денят преди да си тръгнем колата беше готова, ремъци на двигателя, свещи, гуми и всичко необходимо беше сменено. Отново това, което бяхме сметнали за проблем, беше се превърнало в благословение. Чувствах колата си съвсем подновена. Разходихме се в целия регион. Априлци е привлекателно място за туристи, а в малките семейни хотели можеш да хапнеш типична българска кухня. Ето и семейния хотел на братовчед ми, който отключи православната църква, като ни разведе и разказа историята и. Построена през 1872г. тя е забележителна преди всичко със своите каменни пластики - изображения на гълъби върху каменния корниз на църквата. Малко по-високо е връх Марагидик, който е разположен северно от централното било на Стара планина/снимката отгоре/. От върха се открива широка панорама към цялото поречие на река Видима и Предбалкана.
Открихме и нов приятел. Ето го и него.
Само няколко дни, а Бог беше направил толкова много неща. Не само за хората около нас, но и в нашите сърца. За Бог няма нищо невъзможно и винаги ме изненадва с различен подход за неща, които съм спряла да очаквам. Откривам взаимоотношения, за които съм се молила преди години. Отношения, за които не съм се надявала. Но Бог отново се проявява като любящ баща. „Да славословим Господа за Неговата милост и за чудесните Му дела към човешките чада...”, „Непоколебимо е сърцето ми, Боже, ще пея и ще славословя с душата си... Защото Твоята милост е по-велика от небесата и Твоята истина стига до облаците!”/Псалм 108/
Всяко такова преживяване ни доближава още крачка към нашия Създател. Дали го разбираме? Дали го осъзнаваме? Дали сме благодарни? Бог ни кани да преклоним коляно пред Величието Му, да смирим душите си в преклонение пред красотата Му – да погледнем красотата на Неговото творение!
Отвори очите на народа ни, Господи!

петък, 1 май 2009 г.

НОВИНА

ИМАМЕ НОВ БЛОГ!
ПРЕДИ МЕСЕЦ, КОГАТО ЗАПОЧНАХ, СИ ДАДОХ ДУМА, КАКТО И МЕ ПОСЪВЕТВА П-Р ЯТАНСКИ - НЕ СЕ ПРИСТРАСТЯВАЙ!
БЯХ ТВЪРДО РЕШЕНА ДА НЕ ОТДЕЛЯМ ПОВЕЧЕ ОТ ЧАС ВРЕМЕ НА ДЕН.
Е, ДА, НО НЕ СЪМ ОБЕЩАВАЛА ЗА НОЩИТЕ :)
ИСТИНАТА Е, ЧЕ СЪМ БЛАГОДАРНА ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ, КОИТО БОГ МИ Е ПОДАРИЛ И КОИТО БИХА СПОДЕЛИЛИ НЕЩА, КОИТО ГИ ВЪЛНУВАТ И СВИДЕТЕЛСТВА, КОИТО ЩЕ НИ НАСЪРЧАТ.
ВЪПРЕКИ ЧЕ БЛОГА ЩЕ ПРЕТЪРПИ ПРОМЕНИ, НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА СПОДЕЛЯ ТАЗИ НОВОСТ.
http://ziordanova.wordpress.com/
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ЗА ПОДКРЕПАТА!